Кое беше момичето, за което му говореха?
— На нас с Шарън никога не ни е изглеждало така. Ние виждахме само хаос и бунт.
— Да. Е, и това го имаше.
— Иска ми се да бях отделял повече време, за да видя повече неща.
— Предполагам, че това нямаше да има значение.
— Какво искаш да кажеш?
— Ема майсторски ви позволяваше да видите само това, което тя искаше да видите, и нищо повече. — Али сви колене до гърдите си и ги обви с ръце. — Ще ти кажа как беше в началото с мен. Ема нямаше много приятели. Не защото другите момичета не се опитваха. Напротив. Всички искаха да се сближат с нея, но тя не искаше да е част от която и да е групичка, въпреки че съвсем спокойно щеше да стане лидер. Тя виждаше себе си в напълно различна светлина. И двете се възприемахме като различни, като аутсайдери с главно „А“.
Фактът, че дъщеря му е живяла със същото чувство, което го съпътстваше през целия му живот, че е смятала себе си за Аутсайдер, разтърси Джак до мозъка на костите. Или може би, ако бъдеше честен със себе си, това, което го шокира, беше, че той самият не виждаше в нея Аутсайдер.
— Според мен аз винаги съм се смятала за Аутсайдер заради политическите амбиции на баща ми — продължи Али. — Откакто се помня, единственото, за което говореше, единственото, което планираше, бе да стане президент. В определен момент си мислех, че е започнал да крои планове да стане президент още в началното училище. Както и да е. Именно Ема ме накара да осъзная, че ролята ми на Аутсайдер няма нищо общо с баща ми, а се корени в самата мен.
Старият Мъди беше подхванал бавната и тъжна песен „My Home Is In The Delta“ — едно от любимите парчета на Гъс.
— Значи Ема се е смятала за Аутсайдер.
— Не само че го мислеше — отвърна Али на момента. — Тя наистина беше Аутсайдер.
Джак поклати глава.
— Не съм сигурен, че разбирам.
— В началото и аз не разбирах. — Али взе чинията и приборите на Джак, сложи ги върху нейните и отнесе малката камара в мивката.
— Остави ги — каза Джак. — Ще ги измия после.
— Всичко е наред. — Али пусна водата. — Обичам да го правя, защото никой не ми е казвал и дори не е очаквал от мен да го свърша. — Тя изстиска малко препарат върху една гъба и се залови съсредоточено за работа. — Не разбирах, докато с времето не я опознах. И тогава ме озари отговорът: за разлика от повечето момичета на нейната възраст, Ема не определяше себе си от тяхната гледна точка. Познаваше себе си из основи. И затова притежаваше някаква, как да кажа, необуздана енергия.
След като приключи, Али подсуши ръцете си, върна се на масата и седна.
— Ема ме запозна с Хънтър С. Томпсън, най-големият съвременен Аутсайдер. Но също ми предложи да прочета Блейк. — Тя наклони глава. — Имаш ли представа кой е Уилям Блейк?
При споменаването на името на Блейк през тялото на Джак премина слаба тръпка. Той четеше и се наслаждаваше на творбите на Блейк, когато посещаваше вашингтонските обществени библиотеки, което продължи дълго след като за пореден път остана сам. Но не можеше да забрави впечатляващия откъс, който Крис Армитидж цитира вчера пред него и Нина.
— Да.
— Ема обожаваше Блейк. Тя се идентифицираше с него. И когато го прочетох, я разбрах напълно, защото любимият й цитат беше следният. — Тя затвори очи и сбърчи чело съсредоточено. — „Трябва да създам своя собствена система или да стана роб на нечия друга. Работата ми не е да разсъждавам и да сравнявам; работата ми е да създавам.“
— Ема е искала да създаде нещо.
Али кимна.
— Нещо важно, нещо трайно.
— Какво точно?
Сълзите отново се появиха и започнаха да се стичат от ъгълчетата на очите й.
Ужасно предчувствие внезапно стисна сърцето на Джак.
— Какво?
Али стана и закрачи из стаята. Мъди Уотърс беше по средата на „You Can’t Lose What You Ain’t Never Had“.
Тя прехапа долната си устна и каза:
— Честно, не съм сигурна дали трябва да ти кажа.
— Али, ти стигна дотук — подкани я Джак. — Ема вече няма нужда да бъде защитавана.
— Да, знам, но… — Тя издиша бавно и каза: — Тя имаше намерение да напусне училище.