Джак облекчено се отпусна.
— Искаш да кажеш, че не й е харесвало в „Лангли Фийлдс“.
— Не, имам предвид училище като цяло, а не конкретно училище.
Сега Джак беше озадачен.
— Но какво е имала намерение да прави?
— О, боже, не искам да злоупотребя с доверието й.
— Но нали ми каза, че според теб Ема иска да го споделиш с мен — противопостави се Джак и си даде сметка, че е напълно сериозен.
Али кимна, но изражението й остана мрачно. Приближи се и седна до него.
— Имаше намерение да направи това, което чувстваше, че е длъжна. — Очите й плуваха в сълзи. — Планираше да се присъедини към П-2.
39.
Образът на Кала Майърс увисна във въздуха. Прожекционният апарат увеличаваше чертите на лицето й до холивудски размери. Никой в стаята, а най-малко министър Денис Пол, не пропусна да забележи приликата й с Али Карсън.
— Господа — каза крайно неприятният Хю Гарнър с най-авторитетния си глас, докато държеше високо във въздуха някакъв предмет в пликче с надпис. — Сега разполагаме с неопровержимо доказателство.
Пол беше част от много отбрана публика, разположена в зала Запад в Пентагона. Заедно с него бяха президентът, държавният секретар и съветникът на президента по национална сигурност. Седяха около полирана абаносова маса. Пред всеки имаше бележник, няколко молива, чаша и бутилка студена вода. След срещата всички писмени материали щяха да бъдат събрани и изгорени.
— Този мобилен телефон е бил на един от убитите агенти от Сикрет Сървис, които охраняваха Али Карсън — продължи Гарнър. — Намерен е близо до тялото на Кала Майърс. Към момента на смъртта жертвата е работила за Първите американски светски проповедници. Докато преди се смяташе, че въпросната госпожа Майърс не е отвлякла Али Карсън, сега е повече от сигурно, че е била замесена. Предполагам, че се е подготвяла да дезертира. Отивала е към полицията с мобилния телефон. Някой от съмишлениците й е разбрал за героичното й намерение и я е убил. Сигурно е чула нападателя й да се приближава, защото е успяла да изхвърли телефона. Намерили са го при първоначалното претърсване на местопрестъплението откъм западната страна на Испанските стълби. Чисто доказателство, че ПАСП или П-2 стоят зад похищението на Али Карсън.
— Добра работа, Хю — каза президентът. — А сега ще ни извиниш ли за момент?
— Разбира се, сър.
Гарнър излезе от стаята като изпълнителен войник, но Пол успя да забележи начумерената му физиономия.
Президентът се покашля.
— Тази дреболия заедно с документите, които ми даде президентът Юкин, ще сложи край на мисионерските секуларисти в Америка.
Той се извърна към Пол.
— Денис, нареждам ти да започнеш с ареста на членове на Първите американски светски проповедници. Тъй като не успя да постигнеш напредък с идентифицирането на някой от нелегалната П-2, искам всички задържани да бъдат разпитани по въпроса. — Той вдигна пръст. — Не е нужно да ти напомням, че ни остава малко повече от седмица, преди да ми свърши мандатът. Лично аз няма да считам работата ни за приключена, ако не изправим тези родни терористи пред съда. Естествено, не вярвам новият президент да свърши работата, така че всичко остава в наши ръце.
Пол, който тайно негодуваше срещу завоалираното мъмрене на президента, кимна и ентусиазирано каза:
— Считайте го за направено, сър. Сега, след като разполагаме със силата на доказателствата, можем да нападнем по-открито.
— Добре. — Президентът, който явно не се поддаваше на хитро формулирания отговор на Пол, потърка ръце. — А сега, за предстоящото след 20 януари.
Пентагонът беше построен върху тайни, но Пол забеляза, че днес в тази стая се усеща нещо още по-дълбоко и смъртоносно. На бюрото си Пол държеше плочка от палисандрово дърво, подарена му от неговия ментор. Върху нея в златно листо беше гравиран известният цитат на Бенджамин Франклин: „Трима могат да пазят тайна, ако двама от тях са мъртви.“ В този момент Пол беше убеден в тази мисъл повече от всякога. Докато оглеждаше стаята, му се струваше, че атмосферата блика от тайни. Вероятно така се случва, когато кашата свърши, помисли си той, когато след осем години на трудни решения, поверителни обаждания и нужда от неистов контрол доверието между дори най-близки колеги се срива. Менторът му го предупреди, че последните дни на една администрация са белязани или от отегчение, или от отчаяние. Нито едно от двете не беше здравословно. И двете разкриваха разяждащото действие на покварата. Всеки човек трябваше да приеме резултата: властта или го е съсипала, или той не може да живее без нея. Наставникът му каза, че след време остава само да бъде пречистен мръсният канал и хаосът на властта се изплъзва през пръстите ти.