Той кимна.
— Добре, да започваме. — Пол отвори тънката папка, прегледа я още веднъж и пак учудено се замисли за оскъдната истинска информация за Иън Брейди, най-ценния шпионин на правителството. Но даже и в тези няколко абзаца имаше нещо за него. Беше сигурен в това, но да го вземат дяволите, ако знаеше какво е то.
— Как е, каубой? — попита Нина Милър, когато той я взе от сенките на улица „Тафт“.
Пол се извърна.
— Като плашило съм, нали?
Тя подхвърли широкополата му шапка на предната седалка. След като се настани до него, той й съобщи:
— Имаме проблем.
— Още един — попита тя — или същият?
Това го разсмя въпреки ужасното му настроение.
— Мисля, че всичките ни проблеми водят към един човек.
— Иска ми се да беше Хю Гарнър — каза Нина. — С него мога да се справя.
— Той има нужда от уволнение, това е сигурно — призна Пол. — Някакви идеи по въпроса?
— Джак ми каза, че Хю потопил под вода главата на Питър Линк, един от лидерите на ПАСП. Щял да стори същото и с Крис Армитидж, ако Джак не се бил намесил.
— Забрави за това. Президентът току-що ми нареди да арестувам и разпитам всички членове на ПАСП.
— Започна се.
Пол мрачно кимна.
— Въпреки всичките ни усилия.
— И на Джак. Той се намеси. Опълчил се е на Гарнър, накарал го е да спре с давенето, като го е заплашил, че ще се обади на бъдещия президент. Заплахата не е била куха и Хю го е знаел, затова се е оттеглил. Но сега мрази Джак и в червата си.
— Всичките са с добри намерения — отбеляза Пол замислено. — Джак на наша страна ли е?
Нина разпери пръсти учудена.
— Още не знам дали е на нечия страна. Имам чувството, че е най-аполитичният човек, когото познавам. Системите, всички до една, го отвращават.
— Тогава какъв е? — попита Пол.
— Всъщност, като съдя по всички факти, бих казала, че е хуманист.
Пол изпадна в размисъл.
Полицейската кола беше стигнала до края на магистралата „Къртис Мемориъл“ и сега се движеше по моста „Франсис Скот Кий“ в посока Джорджтаун. Ранната сутрешна мъгла се беше вдигнала и под пелената й се показа ясно високо небе, окъпано в слънчева светлина. Усещаше се само подухването на лек ветрец. Пол, който мразеше претоплените превозни средства, беше смъкнал прозореца от своята страна и се наслаждаваше на свежия въздух в лицето и врата му.
— Проблемът е — отрони с полузатворени очи срещу вятъра, — че въпреки взетите от мен високотехнологични мерки за сигурност съм победен от един много прост метод: четене по устни.
— Някой на яхтата?
Той кимна.
— Проклетият капитан, не кой да е.
— Не беше ли проучен както трябва?
Пол й хвърли съчувстващ поглед.
— Говорим за човек от Белия дом, от високите етажи на властта. Всички проучвания на земята са безполезни срещу възможността да бъдеш надхитрен от някой от такъв ранг.
Колата пое по „Ем Стрийт“ и после сви на север по магистрала „Рок Крийк“.
— Сигурно не мислиш, че президентът го е наел директно?
— Не — отвърна Пол. Колата спря встрани от пътя до Рок Крийк Парк. — Поразходи се с мен. Шофьорът ще ни вземе при ресторанта за бързо хранене три километра по-нататък.
Слязоха от колата и тръгнаха пеша. Полицейската кола скоро изчезна. Пол беше оставил смешната си шапка на предната седалка. Слънцето едва–едва проблясваше иззад пелената от бели облаци. Нина придърпа яката на якето си по-плътно около врата, а Пол пъхна ръце в джобовете си. Наоколо им имаше само дървета и храсти.
— Мислих доста по твоя въпрос — започна Пол. — Не, президентът е твърде хитър, за да инициира нещо срещу мен сам. Даже не съм сигурен дали знае за смъртта на двамата мъже, които следяха Джак, за да го пазят. Затова най-вероятно той има посредник.
— Имаш предвид наемен убиец.
— Наречи го както искаш, Нина, но имаме много силен противник в администрацията.
— При всички случаи се налага да знаем кой е той, не мислиш ли?
Пол кимна.
— Със сигурност. Тъй като е замесен президентът, дори и да не е на тактическо ниво, нашият човек трябва да е или държавният секретар, или съветникът по национална сигурност.
Нина потръпна.
— Не искам нито един от двамата да ми е враг.