— Те са споделяли възгледите на П-2.
Тя кимна.
Джак почувства вътрешната борба на дъщеря си. Този важен епизод се беше случил, докато той бе изцяло отдаден на работата си. Животът на дъщеря му се беше изплъзнал между пръстите му като пясък.
— Тя не усети ли потенциалната опасност?
— Разбира се — отвърна Али. — Но в това му беше чарът, затова не се оттегли. После започна да подозира, че Рони Крей крие някакви тайни, и се зае да разбере какви са.
— Не мога да повярвам — каза Джак. И това бе самата истина.
— Защо? — попита Али. — Ти би направил същото.
Нямаше смисъл да й казва, че той е мъж на възраст и има зад гърба си години обучение.
— Знаех си, че тя не би следвала Крей сляпо.
— Ема никога не вършеше каквото и да било на сляпо.
— Дори и да се дрогира?
— Най-вече що се отнася до наркотиците. За Ема вземането им беше, как да кажа, социален експеримент.
— Какво имаш предвид?
— Чудеше се дали опиянението ще й даде възможност да постигне друго ниво на състоянието „Аутсайдер“. Да докосне, знам ли, безкрайността.
— И постигна ли го?
— Ами… разочарова се. Беше убедена, че има нещо непостижимо, но то е отвъд нашите възприятия.
— Аз съм имал същото усещане — вметна Джак.
Али кимна.
— И аз.
Той се замисли.
— Тя наистина ли искаше да стане член на П-2, или я водеше желанието да разбере нещо повече за Крей?
Али сви рамене.
— Мотивите на Ема никога не бяха прости. Но знам едно нещо със сигурност. Тя беше твърде умна, за да последва вожда с лъжливите обещания ей така. Вътрешният й глас беше ненадминат.
Джак се замисли за случаите, когато Ема се опитваше да го укроти по време на някой от словесните му спаринги с Шарън, как думите й влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. Защо го е правил? Защо е подценявал мнението й? Или беше твърде трудно да се изправи лице в лице с истината в думите й?
— Има и още нещо — каза Али. — Имам чувството, че тъй като знаеше колко е опасна връзката й с Крей, тя си водеше дневник.
Това събуди интереса на Джак.
— Претърсих всичко след катастрофата — каза той. — Нищо не намерих.
Страхът на Али се върна с пълна сила.
— Може и да греша. Това е само подозрение. Имам предвид, че тя никога не ми е казвала нещо директно.
И все пак си заслужава да се помисли върху това, каза си Джак. Може да е пропуснал нещо.
— Хайде да тръгваме — подкани я той, докато слизаше от колата. Когато Али го настигна, той я поведе по уличката, а после покрай задната част на сградите на „Канзас Авеню“. Трябваше да внимават, когато приближаха гърба на постройката, ползвана от ПАСП, защото тя беше осветена като самолетна писта. Федерални агенти с бронежилетки, полицейски каски и автомати, заредени с халосни патрони, кръстосваха наоколо.
Джак се насочи към сенките на огромните складове вдясно и преведе Али през врящото от активност поле на действието. Докато се придвижваха напред, светлината продължи да избледнява, накрая пак се озоваха погълнати от мрак. На гърба на сградата, която някога приютяваше „Хай Лайн“, двамата започнаха да лазят, докато стигнаха стена без прозорци. Джак прокара пръсти по стената и намери каквото търсеше — очертанията на врата, която клиентите детективи на Гъс използваха, за да влизат и излизат, без никой да ги види.
Той извади от портфейла си кредитна карта и я мушна в процепа от лявата страна. Само след миг, макар Али да не чу никакъв шум, той пъхна върховете на пръстите си в малкия отвор и вратата се отвори навън.
Двамата се шмугнаха вътре едновременно и Джак моментално затвори вратата след тях. Намираха се в почти непрогледна тъмнина. Пред тях се виждаше тънка ивица мека светлина, която се пронизваше през пролуката между вътрешната врата и пода.
Джак пристъпи към вратата, завъртя облата дръжка, отвори и прекрачи прага. Крис Армитидж се извъртя, сграбчил една тръба.
— Спокойно, момче — каза Джак. — Може да се нараниш така.