— Чуй какво ще ти кажа, Шар. Имам нужда от помощта ти. Сега.
Леко колебание.
— Всичко наред ли е?
— Не съвсем.
— Какво става? — Тонът й се промени. Томахавката беше заровена. — Плашиш ме.
— Ще дойдем след петнайсет минути.
— Ще дойдем? Джак, с кого си?
— Не по телефона — отвърна той и прекъсна връзката.
Качи се в континентала и потегли.
Параноята го завладя до краен предел и той провери квартала на Шарън в радиус от осем преки. Дори на него му изглеждаше прекалено, особено като се има предвид, че не можеше да се сети за нито една причина, поради която Шарън би била поставена под наблюдение. Но тъй като нямаше представа кой е насъскал „черната кола“ подире му или най-малкото защо, колкото по-обстойна проверка направеше, толкова по-добре щеше да се чувства.
След като се убеди, че районът не е подложен на наблюдение, спря на алеята пред къщата на Шарън. Али не си беше отворила устата, откакто му дешифрира съобщението от Нина.
Докато двигателят все още работеше, Джак се обърна към нея:
— Добре ли си?
— Надявам се. — Тя постави ръка на слепоочието си. — Главата ме боли.
— Шарън ще ти даде хапче.
— Вие скъсахте, нали?
Джак кимна.
— Ще се съберете ли пак?
Джак въздъхна.
— Ще те излъжа, ако ти кажа, че знам отговора.
— Да, разбирам.
— Какво искаш да кажеш?
— Ема доста говореше за вас, защото нещото, което най-много я разстройваше, бяха скандалите ви. Не ги понасяше.
Джак леко отвори прозореца. Затопленият въздух вътре го дразнеше.
— Освен това тя смяташе, че вината за конфликтите е нейна.
— Това не е вярно!
— Странно, защото ми е споделяла, че споровете ви винаги са заради нея.
Тогава Джак млъкна. Нещо го жегна под лъжичката, сякаш беше преял и сега на всяка цена трябваше да се отърве от храната. Той отвори вратата, слезе и се облегна на колата. Не му достигаше въздух.
Али също слезе, заобиколи предницата на континентала и застана до Джак.
— Съжалявам, ако съм те разстроила.
— Не ми обръщай внимание.
Връщайки се назад във времето, той си даде сметка, че скандалите им нямаха край. И за какво? За нищо. Препираха се, защото им беше станало навик, защото се бяха вкопчили в битката като стари неприятели, които вече не помнеха как беше започнала враждата им. Беше му дошло до гуша. Сигурно съществуваше по-добър начин да се разберат, а не с езика на гнева.
Той кимна.
— Казваш ми нещо, което двамата с Шарън трябваше да осъзнаем преди много време.
Шарън изглеждаше обезумяла от страх, когато отвори вратата.
— Али!
— Здравейте, госпожо Макклюр.
— Хайде, влизайте. — Шарън се огледа, преди да затвори и заключи вратата след тях. — Какво става, Джак?
Влязоха във всекидневната и седнаха на Г-образния диван.
— Ще ти донеса нещо за главоболието — каза Джак.
— Не — отказа Али. — Мина ми.
Джак я изгледа за момент, след което се обърна към Шарън.
— Трябва да намеря безопасно убежище за Али. Само за малко, докато свърша една работа.
Шарън гледаше скептично.
— Али, защо не си вкъщи с майка си и баща си?
— Дълга история — започна Джак.
— Питам Али, Джак.
— Този въпрос не е за нея.
— А аз мисля, че е — настоя Шарън. — Али?
Али се загледа в ръцете си.
— Ема точно така описваше компанията ви.
— Какво? — попита Шарън. — Какво каза?
— Ти поиска от нея да отговори — тихо се обади Джак. — Изслушай я.
Шарън го изгледа гневно, но не каза нищо. Изглежда, можеше да предложи само заплашителното дрънчене на сабята. И все пак Джак чуваше пръхтенето на коня й, който изгаряше от нетърпение да се впусне в битка.
Приемайки мълчанието за безмълвно съгласие да продължи, Али пое дълбоко дъх.
— Няма смисъл да се спори за това — тихо каза тя. — Джак е прав. Щом той не може да ти каже защо не съм с мама и татко, тогава и аз не мога. — Тя вдигна глава. — Но е важно да остана с теб, за да е свободен да направи каквото е нужно.
Шарън се облегна назад и изгледа Джак.
— Ти ли я подучи на това? — попита тя, но като видя изражението на лицето му, отбранително вдигна ръце. — Съжалявам. Съжалявам. — Тя кимна. — Разбира се, че можеш да останеш с мен, Али. — На лицето й се появи усмивка. — Колкото искаш или колкото е необходимо.