Към скръбта й се присъедини гневът, че я мамят, ужасът от безсмислената жестокост на живота. Всичко беше хаос — неконтролируем, непознаваем. Заедно с това дойде и ясното осъзнаване, че Джак е прав. Новооткритата й религия не беше нищо друго, освен преструвка, още един начин да отрече чувствата си, да убеди себе си, че всичко ще бъде наред. Но дълбоко в себе си, там, където се боеше да погледне, тя съзнаваше, че животът й никога повече няма да бъде наред, защото Ема им беше отнета без каквато и да било разумна причина. И после отчаяно се замисли каква причина изобщо би могла да оправдае смъртта на дъщеря й. Никаква. Никаква, нито на земята, нито на небето.
Постепенно си даде сметка, че Али й държи ръката. Водеше я към дневната, където тихо седнаха една до друга на дивана.
— Да ти донеса ли нещо? — попита Али. — Чай, чаша вода?
Шарън поклати глава.
— Благодаря ти, сега се чувствам много по-добре.
Каква горчива лъжа! С вътрешното си око виждаше интериора на църквата, която посещаваше, мрачната атмосфера, изповедалнята, където свещениците изслушваха и опрощаваха греховете ти, ако кажеш наизуст изпразнените от съдържание слова на „Аве Мария“ и „Отче наш“. Но отец Лариган и другите свещеници не бяха изпълнени с милост. Мъждукащите свещи залъгваха онези, чиито молитви те носеха в пламтящите си сърца, в изображенията на Христос, който кърви и умира, докато ангелите пърхат като нощни пеперуди около главата му. И златото! Накъдето и да погледнеш, имаше златни кръстове, опръскани в розови и зеленикави оттенъци от витражите. И сълзите на стариците, молитвите им, старици, които нямаха къде другаде да отидат, старици, чийто живот беше свършил и които се тълпяха на прага и се жалваха за лошото си здраве. Тя не беше старица! Животът й не беше свършил. Все още не беше безнадеждно късно да има друго дете, нали? Или беше?
Тя се изтръгна от болката и се усмихна през сълзи.
— Както и да е, не ми обръщай внимание. — Тя потупа Али по коляното и ето, пак се появи удивителното наелектризиращо чувство, което я караше да плаче. Този път успя да възпре сълзите си, но не беше лесно.
— Говорехме за теб. Ти водиш живот, изпълнен с привилегии, Али. Толкова много млади дами ти се възхищават и ти завиждат и толкова младежи се опитват да се докопат до теб.
— И какво от това? — попита Али. — Ненавиждам факта, че за родителите ми привилегията означава всичко на този свят. За мен не означава нищо, но те не могат да го проумеят, изобщо не ме разбират.
Шарън я изгледа тъжно.
— Аз така и не разбрах Ема. Целият този гняв, бунтарството. — Тя поклати глава. — Имаше моменти, в които си мислех, че тя със сигурност ще експлодира от това, че крие толкова много неща от нас.
— Тайните, които таим.
Шарън сключи ръце.
— Смятам, че накрая тайните ни лишават от живот. Това е като да имаш гангрена. Ако ги пазиш достатъчно дълго, те започват да те убиват малко по малко, залавяйки се първо със сърцето.
— Твоето сърце още тупти — отбеляза Али.
Шарън се извърна и погледът й се спря на снимката, на която Ема седеше на кон. Дъщеря й умееше да язди.
— Боя се, че само в медицинския смисъл на думата.
Али се премести по-близо до нея.
— Все още имаш Джак.
— Като те гледам тук… — Шарън прехапа устна. — О, искам си дъщерята!
Али пак хвана ръката й.
— Мога ли да помогна с нещо?
Шарън се вгледа в очите на Али. Колко млада изглежда, помисли си тя. Колко уязвима, колко невинна. И изведнъж изпита огромно, непреодолимо желание за утеха, за спокойствие в разтерзаната си душа. Зачуди се дали притежава силата да ги постигне. Нито църквата, нито дори молитвите, изречени от всички вярващи на света, можеха да й ги осигурят. Накрая можеше да разчита единствено на себе си.
— Да, моля те — промълви. — Разкажи ми за Ема.
Когато Джак се върна в къщата, Шарън го хвърли в недоумение.
— Имам идея — весело каза тя. — Защо с Али не останете тази нощ тук? Тя може да спи в спалнята за гости и този диван е много удобен. Пробвала съм го стотици пъти.