— В банята има всичко — каза той. — Но ако имаш нужда от още нещо, ще го намериш в този килер тук.
Пожелаха си „лека нощ“ и той се загледа как тя отива в стаята и затваря вратата след себе си. Замисли се какво й минава през главата, за нещата, които му разказа, и за нещата, които премълча. Вече в стаята си, той се обади на Карсън и го уведоми, че всичко е наред и че бавно напредват.
Джак изгаси лампата и се излегна на леглото облечен. Чувстваше се изморен до мозъка на костите си и безкрайно тъжен. Да научи за тайния живот на Ема беше нож с две остриета. Едновременно го връхлетяха признателност и угризение. Тази вечер се чувстваше аутсайдер дори спрямо себе си.
Сигурно беше заспал, защото изведнъж отвори очи и разбра, че е минало време. Беше посред нощ. Звуците от преминаващи автомобили бяха откъслечни. Имаше чувството, че лежи насред океана и вълните леко го полюшват. Даваше си сметка за необятната, безжизнена бездна под него. Процеждащата се през прозореца светлина изглеждаше като сноп, образуван от малките точици на десет милиона звезди. Намираше се далеч от цивилизацията. Отвързан, както се беше изразил. И Али също каза: „Аз съм отвързана.“
В този момент чу звук, все едно вятърът въздиша в клоните или пък лунната светлина пее в дърветата. По покрива барабаняха дъждовни капки и някой прошепна:
— В къщата има някой.
Джак седна в леглото и видя слаб силует на прага на отворената врата.
— Али, какво има? Какво чу?
— В къщата има някой — прошепна тя.
Той стана, взе пистолета си и се приближи към нея. Тя се обърна и се отдръпна в коридора, сякаш искаше да му покаже посоката. Сенките се облягаха на стената като ранени войници. Тишината беше осезаема. Дори обичайните проскърцвания и скриптения на къщата заглъхнаха за момент.
— Али, къде отиваш? — прошепна той след отдалечаващата се фигура. — Искам да се върнеш в стаята си и да заключиш вратата, докато се върна за теб.
Но тя или беше твърде далеч, или беше решила да пренебрегне предупреждението му, защото заслиза по стъпалата. Той изруга шепнешком и забърза след нея. Странна форма на спокойствие се спусна върху него, докато следваше плъзгащата се сянка през коридора, а след това през трапезарията и кухнята. До кухнята имаше килер, който Гъс използваше като склад, а между кухнята и мокрото помещение беше разположена малка тоалетна с мивка.
Нито Гъс, нито Джак използваха мокрото помещение. То изглеждаше като най-старата част от къщата, най-вече заради факта, че принципно не се използваше. Не беше виждало боя от години. В ъглите висяха паяжини с изсъхналите трупове на неразличими насекоми, които бяха намерили края си в лепкавите нишки. На стената висеше полуоткъртена стара лайстна за столове, а в единия ъгъл дремеше дървена поставка за шапки. Подът беше покрит със стари квадратни плочки с дължина на страната четирийсет и пет сантиметра. Много от тях бяха пропукани, а други напълно счупени. Една–две липсваха.
Докато прекосяваше кухнята, Джак видя как Али отвори задната врата и изчезна навън.
Джак я последва. Изведнъж бе погълнат от миризмата на гниещо дърво, корени и влажен камък. Проправи си път към залесената територия зад къщата и потъна в още по-дълбок мрак.
— Али — тихо я повика той. — Али, достатъчно. Къде си?
Плетеницата от клони, запазили гъстота си дори през зимата, държеше града на разстояние. От време на време вятърът премиташе пепеляво-розовеещото се небе с цвят на остаряла кожа. Дъждовни капки се стичаха отгоре и отскачаха от клонките и увивните растения, описвайки хаотични траектории. Всичко останало беше замряло. И все пак витаеше чувството, че нещо шава, като че ли самата дива територия живееше с едно–единствено желание и беше превърнала това желание в определено намерение.
С нарастваща тревога Джак надничаше през дъжда и гъсталака, наподобяващ косите на горгоната Медуза. Беше невъзможно да разбере накъде е тръгнала или защо го поведе натам. Той ту влизаше, ту излизаше от слабо осветените участъци, до които достигаха отблясъци от светлините на града, луташе се насам-натам, търсеше, докато сякаш се озова в лабиринт от огледала, в който непрекъснато се натъкваше на собственото си отражение.
Беше сигурен, че шепотът не му се е присънил и че Али действително седеше пред вратата му. В края на краищата кой друг може да е бил? И внезапно настръхна, защото пак чу същия глас.
— Татко…
Денис Пол се качваше по откритите стълби на мотел „Старлайт“ в Мериленд. Наближаваше краят на още един изтощителен ден. Част от него прекара с родителите на Кала Майърс. Разбира се, можеше да изпрати някой от асистентите си на срещата с тях, но не беше от хората, които прехвърлят трудните задачи другиму. Кала Майърс беше убита при операция под негово наблюдение. Нямаше извинение за смъртта й. Черното петно завинаги щеше да остане отпечатано в душата му, наредено до много други подобни дамги. Но някак си този път стигмата изглеждаше още по-черна, по-болезнена, по-срамна, защото ставаше въпрос за най-обикновено момиче. Не се беше изложила на опасност като двамата агенти от Сикрет Сървис. Вече му беше пределно ясно, че е убита по абсолютно същия начин като агентите.