„S&W“ се помещаваше в порутена постройка на хвърлей място от железопътните линии, които осигуряваха на Мексико целия бизнес, който можеше да получи. Нямаше начин да се определи какъв е бил първоначалният цвят на сградата, нито личеше какъв е сега. Джак изтръпна, защото на пръв поглед постройката изглеждаше изоставена, но после видя млада жена да излиза през входната врата. Тя носеше каубойски ботуши, дънки, дънково яке с пух и рипсен пуловер с висока яка. Когато той спря, тя се настани на стъпалата, разтърка една цигара и я запали. Наблюдаваше го с пронизващ поглед, докато той слизаше от колата и се приближаваше към нея. Имаше интересно, ъгловато лице. Леката асиметрия я правеше красива. Беше слаба и дребна и по всяка вероятност наближаваше трийсетте.
Докато Джак вървеше към нея, се чу изсвирване на влак. Вибрирането на линиите се засили, докато влакът трополеше към тях. Разцепеният въздух ги заля като мощна вълна. Дългите коси на жената хвърчаха пред лицето й, но тя продължи да си седи спокойно, сякаш единственият долетял звук беше скърцането на обувките на Джак по разронения асфалт. Пушекът се изнизваше през ъгълчето на устата й. След като вече се намираше достатъчно близо, Джак забеляза татуировките по раменете и от двете страни на врата — четирите фази на Луната. Сигурно си беше боядисала косата в черно, за да подхожда на очите й, но корените бяха руси. На средния пръст на дясната й ръка имаше сребърен пръстен във вид на череп, който сякаш се смееше.
След като вихрушката от сгурия се уталожи, Джак показа картата си и загледа жената, докато очите й попиваха информацията с явно безразличие. Той се зачуди дали действително пушеше тютюн.
— В „S&W“ ли работиш? — попита той.
— Работих.
— Уволниха ли те?
— Светът ги уволни. „S&W“ са история. — Палецът й потрепна. — Сега само чистя тук.
Джак седна до нея.
— Как се казваш?
— Хейли. Представяш ли си? Уф! Всички ми казват Лийлий.
— Колко време си работила тук?
— Седем години лишаване от свобода. — Тя си дръпна от цигарата. — Една затворническа присъда.
Джак се разсмя.
— Остър камък си.
— Това е самозащита, така че можеш да бъдеш сигурен, че се старая максимално. — Тя го изгледа с крайчеца на черните си очи. — Нямаш вид на ченге.
— Благодаря.
Беше неин ред да се засмее.
— Колко си наясно с… — той изви палеца си, — нали разбираш?
Тя въздъхна.
— Не много.
— Опитвам се да проследя един клиент на „S&W“ — каза Джак. — Татуировчик, който сам си приготвя пигментите. Мисля, че е поръчвал кампеш от вас.
— Няма много такива — отбеляза Лийлий. — Затова „S&W“ остана в историята. Затова, а също и защото собственикът никога не се вясваше. Негодникът напълно спря да си плаща дълговете, включително и моята заплата. Ако компанията за поръчки по пощата, която пое сградата, не ме беше наела, сега нямаше да съм тук. — Тя сви рамене. — Но кого го е грижа? — Има голяма вероятност новата компания също да опъне петалата.
— Знаеш нещо, което новите ти шефове не знаят?
— Така е устроен светът, нали? — Тя се взираше в червеното връхче на цигарата си. — Искам да кажа, че всички сме овце, убеждаваме сами себе си, че сме различни или красиви, или умни, или готини. Но всички свършваме по един и същ начин — като малка купчина прах.
— Това е доста мрачен изглед.
Тя сви рамене.
— Нормално за философията на един нихилист.
— Имаш нужда от гадже — констатира Джак.
— Някой, който да ми казва какво да правя и как да го правя, да ме оставя вечер сама, за да се шляе с приятели, да се върти в леглото и да хърка до сутринта? Прав си. Имам нужда от това.
— Какво ще кажеш за някой, който да те обича, да те защитава, да се грижи за теб?
Тя тръсна глава.
— Аз го правя сама.
— Виждам как ти действа това.
Тя успя да му се усмихне насила през защитната си броня.
— Хайде, Лийлий, трябва да вярваш в нещо — каза Джак.
— О, да. Вярвам в смелостта и дисциплината.
— Достойно за възхищение — кимна Джак. — Но аз имам предвид нещо извън теб. Всички сме свързани с една вселена, която е по-загадъчна от това, което виждаме около себе си.