Без да изразява каквато и да било емоция, Брейди се взря в лицето на Джак.
— Няма значение. Никога няма да го спреш.
В следващия момент той падна от третия етаж върху бетонната настилка. Целият в кръв и посипан с малки парчета стъкло, Джак грабна пистолета си и изхвърча от апартамента. Втурна се по тесния коридор, спусна се надолу по стъпалата, взимайки по три наведнъж, и заобиколи сградата.
Брейди лежеше свит в гротескна купчина. Дори и да бе оцелял при падането, вратът му се беше прекършил. На фона на острата натриева светлина от лампите на паркинга красивото му лице приличаше на плетеница от белези, сякаш през годините е било съшито в едно цяло. Без искрица живот в тях, очите му бяха като две копчета. Лишен от харизмата си, Брейди вече не беше приятна гледка за окото. Той беше мъртъв, а от Джак се стичаше кръв. Двайсет и пет години на гняв, скръб и чувство за изоставеност изтекоха като пясък през пръстите.
47.
Още с влизането в просторната и смълчана обществена библиотека на „Джи Стрийт“ Джак усети как по тялото му се спуска спокойствие. Сухата и леко прашна миризма на книги му подейства като глътка свеж въздух и му върна спомените за многото часове, прекарани в щастливо ровене из книгите. Тук цареше мир, който му действаше едновременно успокояващо и възбуждащо. Сякаш се намираше в океана и чувстваше как лекото му като перце тяло се носи отгоре по водата и в същото време привиква към света на непознатия живот, който кипи под повърхността. Пред него се намираше знанието на света, мъдростта на историята. Това бе неговата катедрала. Тук беше бог.
Сутринта на 20 януари. Денят на официалното встъпване в длъжност на новия президент на САЩ. Джак поспа няколко часа в колата и се събуди малко преди разсъмване. Чувстваше се скован и уморен, а очите му бяха слепени от нечистотии. Прибра се вкъщи, смъкна кървавите дрехи, влезе под горещия душ и изблъсквайки всички мисли настрани, остана под водата петнайсет блажени минути. След това се натърка със сапун, изплакна се и се подсуши.
Устоя на порива да се обади на Шарън и набра мобилния на Али.
— Съжалявам, че не успях да дойда снощи.
— Всичко е наред. — Гласът й звучеше сънливо. — Липсваше ми. — Последва леко колебание. — Снощи пак сънувах от онези сънища. — Тя имаше предвид Иън Брейди.
— Спомняш ли си го?
— Той ми говореше, но гласът му беше призрачен. Не знам, през главата ми минаваха картини като филм. Вървях през тълпа от хора.
— Опитваше се да избягаш от него ли?
— Не знам. Предполагам.
— Али, повече не трябва да се притесняваш за него.
— Какво искаш да кажеш?
По гласа й позна, че вече е напълно будна.
— Това е само между нас двамата, нали така?
— Да.
— Затова не можах да дойда да те видя — обясни Джак. — Бях с него. И сега той никога повече няма да те нарани.
Тя си пое дъх дълбоко.
— Наистина ли?
— Наистина. Ще се видим на церемонията, става ли? А сега нека да поговоря с Нина.
След кратка пауза Нина се обади от другата страна на линията.
— Добра идея да не се свържеш с мен по мобилния ми. От обществен телефон ли се обаждаш?
— От еднодневка, която си купих преди няколко дни. — Той замълча, за да погледне през прозореца на спалнята си, където клоните на дъба се протягаха към небето. — Иън Брейди е история.
— Какво?
— Снощи го проследих до един хотел в Маунт Рейниър, Мериленд. Мъртъв е.
— Какво облекчение.
— Брейди искаше да умре, Нина. Ще ти разкажа подробностите след церемонията, става ли?
— Уговорихме се — отговори тя. — А сега трябва да се връщам на работа.
Вече долу, той извади костюма, който Бенет му беше приготвил преди седмици, когато го подготвяше за назначението в съвместната акция с Хю Гарнър. Разкъса найлоновия плик от химическото чистене. Включи айпода на Ема. Искаше да послуша още от музиката й, докато се облича. Али спомена, че тя постоянно правела листи с песни. На екрана се появи „плейлист“ и той кликна отгоре. Странно, но там имаше само един списък, озаглавен „Навън“. Пусна го. Веднага започна известната песен за отчуждаването на Дейвид Бауи — „Life On Mars?“.