Лимузината затрополи по синьо-сивия чакъл, като се движеше по широка алея към голямата административна сграда. Джак натисна бутона за смъкване на стъклото и си подаде главата навън. На еднакви интервали върху безупречно поддържаните тревни площи, които бяха зелени дори по това време от годината, безцеремонно бяха спрели коли без отличителни знаци. До тях още мъже в костюми и с устройства в ухото разговаряха със служителите, които бяха на пост извън двора, а други тъкмо тръгваха или се връщаха от претърсване в групи по трима–четирима.
Джак преброи три групи полицейски кучета, които опъваха каишките си, докато се опитваха да уловят следа от миризмата на Али Карсън. Високо над главите бръмчеше неподвижен хеликоптер — още едно зорко око. Предвид височайшето посещение на новия президент хеликоптерът не би пропуснал каквато и да е необичайна активност в съседните на училището имоти, предположи Джак.
Костюмираните мъже наблюдаваха бавното преминаване на лимузината. Когато забелязаха Джак, бледите им проницателни очи станаха на цепки. Устните им се свиха с презрение или открита враждебност. Той беше аутсайдер, дошъл да им открадне Златното руно. Когато проумяха промяната, те оголиха зъби едва забележимо и обидено издуха бузи.
Колата спря под портала, поддържан от внушителни, набраздени дорийски колони. Джак пристъпи навън, но когато шефът му не го последва, се обърна и се наведе към вътрешността на колата.
— Аз съм до тук. — Лицето на Бенет беше безизразно, но пръстите му бяха здраво сключени в скута. — Вече си на разположение на друг. — Устните му се разтегнаха в гримаса. — Достатъчно умен си, за да разбираш от половин дума, Джак. Тази игра е друга. Излезеш ли от схемата, със сигурност ще те накарат да предпочетеш да си мъртъв.
5.
Провериха документите за самоличност на Джак и след това го въведоха в просторния вестибюл с куполообразен таван, огромно огледало в рамка от позлатен бронз и пищно вито стълбище, което водеше към забранените етажи горе. От тавана се спускаше кристален полилей, който приличаше на облак сълзи, хванати в момента, преди да се излеят на земята.
Познатата полирана махагонова конзола с двойно извити крака със златни краища стоеше отляво. Върху нея, от издължената стъклена ваза се издигаше голям букет от синьо–лилави парникови ириси. Вдясно, зад махагоновите плъзгащи се врати, се намираше разкошният салон, предназначен за приеми от различен характер. За момент, докато гледаше салона с жълти стени, канапетата и столовете с жълти цветчета, белите первази, Джак се вцепени. Видя себе си, заедно с Шарън и Ема как пият чай с директорката. Спомни си старомодната й рокля. В пълен контраст с шокиращо късата плисирана пола на Ема, тази рокля беше дълга до глезените и обсипана с дребни викториански цветчета сред извиващи се лози. Всъщност темата на дискусията по време на приема с чай и кифлички, беше неспазването на колежанския правилник за облеклото от страна на Ема, което директорката беше заклеймила като пагубно. Джак се почувства горд от начина, по който дъщеря му отстояваше правата си, макар директорката и Шарън да бяха скандализирани. Не можеше да откъсне поглед от канапето, където седеше Ема с прилежно кръстосани глезени и ръце в скута. Тя гледаше втренчено някъде над лявото рамо на директорката и като никога изражението й беше сериозно като на възрастен човек. Когато я помолиха да даде обяснение, тя отговори с уважение и цялото й същество излъчваше разкаяние. Но Джак подозираше, че това е просто тактика, с която тя искаше да сложи край на инквизицията. Той беше готов да се обзаложи, че на следващия ден Ема ще се появи в час с не по-малко екстравагантно облекло. От спомена му се прииска едновременно и да се засмее, и да заплаче. От момента, в който лимузината мина през портите на „Лангли Фийлдс“, той се потопи в миналото и знаеше, че няма измъкване.
Тъкмо се канеше да се обърне, когато погледът му беше привлечен от леко полюшване на завесите. Придружителят му се прокашля и Джак вдигна ръка. Бързо прекоси стаята и дръпна завесата. Прозорецът беше плътно затворен, но той усети слабата миризма на спирала за мигли и грим, каквито Ема използваше. Върху тясното пространство между прозореца и завесата падаше ярка светлина. Една сянка мръдна и до ушите му достигна шепот на вятър, втурнал се през поле. Гласът на дъщеря му?
По гръбнака му пробяга тръпка.
— Ема? — прошепна той. — Там ли си? Къде си?
Нищо. Миризмата изчезна. Той остана така за момент, изгубен във времето, чувствайки се като идиот. Защо не можеш да го приемеш, запита се той, нея я няма. Знаеше защо. През шестте месеца, докато Шарън бе взимала хапчета зад гърба му, докато тя и Джеф се бяха свирали из скрити кътчета, за да се чифтосват, докато бракът им се беше разпадал, той беше прекарал всяка една минутка от свободното си време в опити да сглоби последните часове от живота на Ема. На практика почти не спеше, използваше нощта да обикаля, да проследява улики, да разговаря с информатори. Разбитият при катастрофата мобилен телефон на Ема не му помогна, но той се свърза със свой приятел в телефонната компания, който му даде разпечатка на разговорите й. Проучи списъка от номера, направи таблици на приятелите и познатите й, но пресечните точки и свързващите елементи неизменно се връщаха обратно към себе си, като змия, захапала опашката си. Старателно прочете записите на есемесите й от предишните две седмици — най-дългия период, за който телефонната компания пазеше подобни неща. Прерови хард диска на лаптопа й, търсейки подозрителни имейли, връзки с интернет чатове, непознати, потенциално опасни уебсайтове. Но там беше като тъмната страна на Луната — нямаше и следа от обичайните младежки щуротии. Ако ставаше въпрос за детективски роман, би заподозрял, че хард дискът е бил прочистен, но Ема не беше шпионин и това не беше роман. Той прекара часове наред с Али Карсън, притисна академичния персонал в колежа и всички останали служители там. Разпита всеки един съсед в постоянно разширяващ се диапазон, докато накрая си даде сметка, че е изчерпал всички възможности. Следеше всички приятелки на Ема, докато бащата на една от тях не се снабди с ограничителна заповед срещу него. Проследи всяка възможна следа, дори онези, които изглеждаха невероятни. И въпреки неуморните му и често безумни опити не откри нищо. Шест месеца по-късно продължаваше да не знае какво е изплашило дъщеря му толкова силно. Тя не беше от страхливите. Не беше безразсъдна, доколкото му беше известно, макар че най-после трябваше да признае, че изобщо не беше познавал Ема. Горчивата истина, както каза Шарън, беше, че дъщеря му е имала таен живот, от който те бяха изключени дори и в смъртта.