Докато слушаше, Джак облече прясно изпраната и изгладена бяла риза и я закопча до горе. Песента премина в „Sympathy For The Devil“ на „Ролинг Стоунс“. Докато си връзваше вратовръзката, започна „I Put A Spell On You“ на Скрийминг Джей Хокингс — далеч по-сурова и въздействаща от по-късните й кавъри.
След като три пъти се опита да върже вратовръзката си, най-накрая успя. Сложи сакото си и тъкмо се канеше да спре музиката, когато от колоните се разнесе гласът на Ема. Той се вцепени и изслуша записаните й впечатления след трите й срещи с Иън Брейди. Записът свършваше с думите: „Накрая му казах, че ако вижда в мое лице своята Майра Хиндли, дълбоко греши, защото нямам намерение нито да го чукам, нито да се поддам на обаянието му. Тогава ме изненада за пръв и единствен път. Разсмя се. Каза, че вече си има неговата Майра Хиндли.“
Никога няма да го спреш.
Да спре какво? Какво планираше Брейди?
Джак вървеше между рафтовете на библиотеката. При всяко докосване на някоя книга чувстваше как пред него се отваря нова врата. На това място недъгът му изчезваше, тук можеше да чете без напрежение и притеснение, причинявани му понякога от дислексията. В сенките на пътечките между лавиците разпозна Андре, Гъс, Иън Брейди, Ема. Животът на всеки един от тях имаше значение, някаква сила, която щеше да остане с него дори след смъртта им. Беше сигурен в това. Макар сега да се намираха далеч от него, той пак можеше да ги почувства, като животно, което надушва диря и в главата му се оформя образ на това, което някога е било там и след това се е преместило.
Истината беше, че Джак още усещаше следата от хипнотичната сила на Иън Брейди, макар да беше убеден, че Брейди излъга за връзката си с Ема и в действителност му лазеше по нервите. Разбира се, Брейди целеше да му внуши именно това, а Джак беше обикновен човек, жертва на човешките съмнения и страхове като всеки друг — всеки друг, освен Иън Брейди може би.
Без да разбира напълно какво се случва, Джак се озова в онази част на библиотеката, където се намираха произведенията на Колин Уилсън. Прокара пръст по книгите, докато намери доста дебелата „Криминална история на човечеството“. Взе я, отиде до една маса, седна и я отвори.
С учудване установи, че уводът е изцяло посветен на истинския Иън Брейди. Уилсън беше поддържал десетгодишна кореспонденция с Брейди в затвора. Заключението на Уилсън беше, че: „Дори интелигентният престъпник остава впримчен в порочния кръг на своя престъпен характер и не може да избяга.“
Брейди е бил завладян от това, което Уилсън наричаше „синдром на превъзходството“ спрямо Майра Хиндли — млада жена, която той съблазнил, обезчестил и някак си заставил да му бъде съучастничка в ужасяващата серия от изнасилвания и убийства, които извършил в течение на две години. Именно Майра примамвала жертвите тийнейджърки в колата си, за да може Брейди да извърши жестоките си безчинства. Истинската загадка беше как е успял да превърне една млада невинна жена като Майра Хиндли в престъпничка.
Джак спря за малко. Не можеше да спре да мисли за Брейди и Ема. „Ема чу каквото имах да кажа и то я привлече както пламък привлича нощна пеперуда. Много жалко, че умря толкова млада. Имах големи планове за нея. Освен да убивам, другото нещо, с което се справям отлично, е да бъда ментор. Ема имаше истински потенциал, Джак. Можеше да стане най-ревностната ми ученичка.“ Какво е искал да направи с една Майра Хиндли? Доколкото Джак знаеше, Брейди беше саможив — каквито и мисии да е изпълнявал за правителството, в тях е участвал само той и никой друг. Всеки друг би означавал отговорност. Тогава какво се е готвел да направи?
Джак продължи да чете. На страница 29 попадна на най-гнусните престъпления на Брейди. Двамата с Хиндли отвлекли десетгодишно момиченце. Снимали го (Джак не можеше да не си помисли за снимките на Али и Ема на стената в къщата на Мармозетката), записали виковете му за милост, после го убили и го заровили в тресавището, където било заровено тялото и на друга от жертвите им. „По-късно, пишеше Уилсън, взели одеяла и спали върху гробовете. Това било част от фантазията да бъдат «врагове на обществото», опасни революционери.“
Отвратен от постъпката на двамата, Джак вдигна поглед. В главата му изникна нещо, което Брейди му каза предишната вечер: „Управлявах добре, но мандатът ми, също като на президента, е към своя край. И също като президента сега е време да се погрижа за дълготрайното си завещание.“