Мръсен вятър, понесъл пепел и вчерашни вестници, го съпътства по пътя до офиса на ПАСП. Вътре всичко изглеждаше долу-горе като преди, с изключение на бюрото на Кала Майърс, което стоеше празно, обвито в черна панделка. Отгоре горяха няколко свещи, скупчени пред една снимка в рамка, на която Кала беше заедно с колегите си. Всички се усмихваха и тя махаше с ръка към обектива.
Питър Линк беше навън по задачи, но Джак си побъбри няколко минути с Армитидж. Знаеше, че тук беше намерил приятел.
Джак изостави прозореца и мрачната гледка, за да пусне една плоча на „Ролинг Стоунс“. От грамофона се разнесоха ритмите на „Gimme Shelter“. „Война, деца“, меланхолично заприпява той заедно с Мик и Мери Клейтън.
Върна се до прозореца и зачака. Тази вечер имаше среща с Шарън. Нямаше никаква представа как ще се развият нещата, но тя най-после се съгласи да дойде в къщата, къщата на Гъс, дома от юношеските години на Джак. Ако не се убиеха взаимно, следващата събота щяха да прекарат следобеда с Али. Идеята беше на Али. Може би тя искаше да изиграе ролята на сватовница или помирителка, все едно.
Той се замисли за Али и влиянието й върху него. По едно време той не познаваше себе си, нито света. Още по-лошо, не можеше да приеме, че не познава самия себе си, и затова неотклонно отблъскваше всеки. Без вътрешни огледала няма никаква надежда да се опознаеш. Затова държеше Шарън и Ема — двете същества, които бяха най-добре приспособени да бъдат негови вътрешни огледала — на една ръка разстояние, докато той се самозаблуждаваше, че работата му е на първо място, че спасяването на непознати е по-важно от това да позволи на някого да го опознае.
Спомни си първата среща със „Степният вълк“ на Херман Хесе. Книгата не му хареса, защото беше твърде млад, за да я оцени. Но мъдростта идва с времето. И сега в главата му изникна един откъс от романа. В един момент степният вълк беше обзет от откровение. За да разбере себе си, а следователно и света, той трябваше да „прекоси, не още веднъж, а многократно, ада на вътрешната същност“. Джак осъзна, че това е най-трудното нещо за едно човешко същество. Дори само опитът се равняваше на геройство. А да успее, е…
Той чу мекото хрущене на чакъла и след миг колата на Шарън се появи на алеята. Тя отби вдясно, паркира и слезе. Носеше черно вълнено палто, дълго до глезените, черни ботуши и яркочервен шал, увит около врата й. Копнеейки да види дългите й крака, той се наведе напред, докато носът му докосна прозореца и дъхът му се превърна в мъгла.
За момент тя остана на място, сякаш не беше сигурна в коя посока да поеме. Джак затаи дъх. Чудеше се дали тя обмисля варианта да се качи обратно в колата и да потегли. Това би било напълно в неин стил или поне в стила на жената, която беше познавал до този момент.
Хладна светлина проникваше през клоните и изпъстряше лицето й, хвърляше отблясъци върху косата й и придаваше на очите й по-наситен и ярък цвят. Тя изглеждаше млада, както когато я срещна за пръв път. От това разстояние белезите на тревога и скръб не се забелязваха, като че ли изминалото време беше заличено.
Джак я видя как оглежда къщата и попива с поглед формата и размерите й. Тя направи крачка към него, после още една. Докато напредваше, явно събираше сили, съсредоточена в целта. Имаше вид на човек, който е взел решение и знае какво иска.
Джак отлично разбра това и сърцето му се напълни. Любовта му към нея беше осезаема, сякаш никога преди не я беше обичал и дори не е знаел какво е любов. А може би наистина никога не е изпитвал това чувство. Съществуваше голяма вероятност последиците от болката и загубата да са предизвикали любов в сърцето му. Не, любовта бликаше от цялото му същество. Това бе подаръкът от Ема за него. Беше го научила не само да разпознава любовта, но и да я улавя.
Шарън изкачи стъпалата. Той се отмести от прозореца и повече не му мина мисълта, че гледката през него е мрачна.
Той усещаше Ема навсякъде около себе си, като блещукането на звездите в безлунна нощ.
Много пътища водят към спасението, помисли си той. Това е моето.
Джак чу почукването на вратата и я отвори.