Отляво беше същинският кабинет на директорката, а отдясно — стая, която тя използваше за лични съвещания. Въведоха Джак в последната стая. Мълчаливият му придружител го остави до вратата и изчезна — вероятно за да се заеме с други належащи задачи.
Когато Джак пристъпи през прага, един мъж вдигна поглед. Той беше седнал неудобно на ръба на едно от двете канапета, разположени едно срещу друго и разделени от ниска масичка със стъклен плот. Нина вдигна ръка с изтегната длан и леко присвити пръсти.
— Заместник-министър Хю Гарнър.
— Моля, седнете — каза Гарнър с усмивка, която бе толкова тясна, колкото и ретро вратовръзката му. Беше висок мъж с преждевременно прошарена коса и строг като усмивката или вратовръзката си. Джак оприличи лицето му на участник в среднощно телевизионно предаване — плоски бузи, блеснал поглед и уверени движения (или може би плавни) — зависи от гледната точка. Джак не пропусна да забележи и още нещо: имаше насреща си завършен политик, който автоматично се поставяше в противоборство с Джак и това го правеше опасен. — Сигурно са ви докарали възможно най-бързо.
Той му предложи купчина документи — рапорти на криминалисти, разпити на евентуални очевидци, доклади от претърсване, снимки на всичко, събрано от стаята на Али и Ема (Джак не можеше да мисли за нея по друг начин).
Нина Милър се настани, като прибра двете страни на полата под бедрата си. Погледът й беше ведър, любопитен, без да издава чувства и мисли.
— Първо, изпратихме прес съобщение — започна Гарнър — с обяснение защо тук има правителствени агенти, а също и информация за местонахождението на Али Карсън.
Джак, който беше зает с докладите, не отговори веднага. Беше станал и отишъл до прозореца, така че по страниците пробягваше слънчева светлина. Остана с гръб към останалите и с леко приведени рамене. Опита се да се отпусне, но без особен успех. Буквите, думите, словосъчетанията, изреченията по страниците плуваха като уплашени риби пред очите му. Въртяха се като снежинки, движеха се като водна струя в тръба, извиваха се като лоза по астма.
Джак трудно намираше центъра, към който да се прикрепи. Стресът винаги му се отразяваше така — не само че влошаваше дислексията му, но и пречеше на техниките, с които беше научен да я преодолява. Както при всички страдащи от това заболяване, съзнанието му беше устроено да разпознава нещата визуално, а не вербално. Скоростта на мисловните му процеси беше с 400 до 2000 пъти по-висока от тази на хората, чиито мозъци са устроени за мисъл, базирана върху думите. Но това се бе превърнало в пречка по отношение на написаните думи, тъй като мозъкът му жужеше като пчела, която се опитва да се ориентира в преграден кошер. Хората с дислексия се учеха чрез действия. Научаваха се да четат, като буквално си представяха всяка една дума. Но съществуваха куп объркващи ключови думи, като например „на“, „за“, „от“, „до“, „в“, които бяха жизненоважни за дешифрирането и на най-елементарното изречение и за които не съществуваха картинни образи. По време на обучението си Джак трябваше да изработи тези думи от глина. Чрез оформянето им в ръцете мозъкът му ги запамети. Но стресът нарушаваше концентрацията, която му бе нужна, за да чете, лишаваше го от наученото по време на курсовете, избутваше го в бурно море от чертички, ченгелчета, серифи и, най-лошото, пунктуационни знаци. И в опитите си да дешифрира смисъла на изреченията, които гледаше, приличаше на мишка, която драска по парче втвърдено сирене.
— Но няма начин да разберем колко дълго ще издържи дезинформацията ни. Разполагаме с ограничено време да запазим в тайна подобно нещо в интернет, където всеки блогер е репортер — продължи Гарнър.
Джак усети вперените в себе си погледи, докато прекосяваше стаята. И тогава заговори — не толкова, за да привлече вниманието на Гарнър, а по-скоро за да се разсее от нарастващия ужас. Всъщност гореше от желание да се отвори дупка, която да погълне Гарнър и Нина Милър, но напразно. Когато погледна, и двамата си бяха живи и здрави.