— Аз не се занимавам с политика — отговори Джак, докато мислите му още бяха заети с Ема.
— И аз, но се опитай да ме разбереш. — Без палто Нина трепереше от спускащия се вечерен хлад. — Хю Гарнър е стопроцентово политическо животно.
Джак съблече палтото си, но преди да успее да го метне върху раменете й, Нина поклати глава.
— Животът на Али означава повече от съперничещи си партии, повече от политиката изобщо.
— Дано да е така в някоя друга вселена — отвърна Нина сухо и погледна към гъстата горичка от стари дъбове, изкривени в причудливи форми. Дяволитите сенки бавно се придвижваха под внушителните клони.
— Това място ми напомня за нещо — продължи тя. — Сякаш всеки миг сред дърветата ще заподскача сатаната.
— Какво имаш предвид?
Нина сви рамене.
— Още от дете съм свикнала да очаквам всякакви ужасии, от които не мога да избягам.
Джак наклони глава.
— Това е просто пътека, която студентките са утъпкали между дърветата.
— Чудя се какво ли става тук?
Те внимателно си подбираха пътя на слабата светлина и потънаха в скупчените сенки на гъстата горичка. След проливните дъждове шубракът беше избуял още повече, а земята беше мека, на места почти блатиста. Затова напредваха бавно. Не след дълго изпълзяха под надвиснал ниско клон и внезапно се озоваха на полянка. Последните лъчи на захождащото слънце обагряха сърцевината на горичката в червеникаво–златисто. Все едно бяха попаднали в бакърджийска работилница. Упорит западен вятър прилепи полата на Нина около мускулестите й бедра и изтръгна зловещи звуци от преплетените клони, хвърлили паяжината си около тях.
В основата на едно дърво, чийто корен беше избил над повърхността на земята, забелязаха купчинка прясно изкопана пръст.
— Какво е това?
Тя последва Джак, който коленичи край могилата. Избутаха пръстта настрани и отдолу се показа наскоро изкопана дупка. Джак извади отвътре предмет с особена форма, петнайсетина сантиметра дълъг, увит в мушама.
Нина зяпна.
— Какво, по дяволите…?
Той внимателно избърса полепналите по мушамата изсъхнали листа, разтвори я и отдолу се показа съдържанието на пакета.
В светлината на кървавочервения залез се вряза бледа, едва ли не прозирна плът. Беше отсечена от китката ръка с малки деликатни пръсти. Имаше пръстен, а ноктите бяха по момчешки изрязани. Все пак си личеше, че е на младо момиче, при това навярно извадено от вода, ако се съди по силно набръчканата кожа по върховете на пръстите.
Нина погледна Джак.
— Боже господи, на Али Карсън ли е? — попита тя.
Без да докосва ръката, Джак внимателно огледа пръстена от злато и платина на бледия и студен среден пръст.
— Пръстенът е на Али. Познавам го. Погледни и ноктите. Няма лак или гланц. Али си поддържа ноктите ниско изрязани.
— Боже мой — възкликна Нина. — Била е удавена.
9.
— Тъкмо четях последния бюлетин за П-2 — каза президентът, когато Денис Пол влезе в Овалния кабинет, отстъпвайки, за да направи път на съветника по национална сигурност, който тъкмо си тръгваше.
Пол седна на плюшения стол пред бюрото на президента. Знамената до стената от двете страни на дебелите завеси изпъкваха на ярката светлина на лампата. Беше толкова уморен, колкото и изглеждаше. Всички около него се чувстваха така. В състоянието на постоянна криза само президентът, който разчиташе много на съветите на тесния кръг от близки неоконсервативни съветници, изглеждаше със светнали очи и отпочинал. Вероятно, мислеше си Пол, вярата му, възгледите, абсолютната убеденост в пътя, по който вървеше Америка, го правеха толкова свеж. Самият Пол винаги беше разяждан от съмнения за бъдещето и от вина за миналото.
— Съветникът по национална сигурност го донесе лично. — Президентът вдигна листовете. — Това е чисто зло, Денис. Тези хора са наистина коварни. Искат да погубят страната, да я отслабят, да я направят по-уязвима за всички чужди екстремисти. Искат да разрушат всичко, за което съм работил в продължение на осем дълги години.
— Съгласен съм с вас, сър — каза Пол.
Президентът хвърли листовете на килима и стъпи върху тях.
— Трябва да изкореним П-2, Денис.
— Сър, вече ви казах, че според мен няма да можем да направим това в краткото време, което ни остава. Сега го знам със сигурност. От месеци претърсваме страната без никакъв успех. Където и да са, не можем да ги намерим.