Шилц преведе Джак покрай редиците с лъщящи контейнери от неръждаема стомана и отвори два от тях, които се намираха един до друг на височината на кръста.
— Очарован от снежната ти топка, съвсем забравих за тях. Вероятно защото не аз съм правил първоначалните аутопсии. Сега законът изисква в случай на смърт на федерални служители работата да бъде свършена от патолози от Института по патология към въоръжените сили. — Той сви рамене. — Идиотщина, ако питаш мен, но това са изискванията.
Двата трупа лежаха по гръб, с безизразни, восъчни черти като на кукла, с разрязани гръдни кошове и след това зашити с типичния за аутопсиите Т-образен белег, който тръгваше от под ключицата и стигаше до дебелото черво.
— Патологията е вчерашен вестник според новите ти приятелчета. Дойдоха, видяха и се оказаха в задънена улица.
— Съвсем нищо ли? — попита Джак.
— Аз направих и собствена аутопсия, за да съм сигурен. Нито частица от отпечатък, изпуснат косъм, парченце кожа, боя или мръсотия под ноктите. Никаква следа от нещо, което би могло да помогне за идентифицирането на престъпниците. — Шилц сви рамене. — Няма и кой знае какво за гледане. Едно промушване — твърдо, директно, без никакво колебание — между третото и четвъртото гръбно ребро право в сърцето. — Той направи пауза. — Е, долу-горе.
Собственото сърце на Джак заби като лудо.
— Какво имаш предвид?
Шилц обърна първия труп на една страна, изблъска го до другия край на койката и го обърна по корем. Докато извършваше същата процедура с второто тяло, показа на Джак входящата рана.
— Виж тук. Обелих мускула, за да се видят по-добре вътрешните рани. Гладко е като коприна, значи нападателят не е използвал назъбено острие, но има лека извивка. Не мога да разбера що за острие би оставило такава следа.
Но аз мога, помисли си Джак. Той беше виждал тази странна, леко дъгообразна рана преди — веднъж преди деветнайсет години. Последвалото разследване от негова страна, което проведе съвсем сам и което беше колкото опасно, толкова и трудно, разкри оръжието на убийството — нож с тънко острие, познат като палета. Използваха го професионални пекари за разстилане на меко тесто или намазване на захарна глазура. Характерно за този вид нож беше, че е със заоблен връх на острието, което го правеше напълно безполезен при нападение с наръгване. Но тази палета беше уникална — убиецът беше заточил върха, превръщайки ножа в безпощадно оръжие.
— Добре ли си? — Шилц се вгледа в застиналото лице на Джак.
— И още как — отговори Джак със сподавен глас.
— Промъкнал се е зад тях и бинго! Никакъв шум, никакво сборичкване. — Леко отегченият тон на Шилц показваше, че е проучвал въпроса многократно през последните двайсет и четири часа. — Абсолютно професионално, да не кажа впечатляващо изпълнение, особено предвид обучението на жертвите. Всъщност бих казал, че ножът е използван с хирургическа точност. Честно казано, аз самият не бих могъл да се справя по-добре.
Джак едва чу последното изречение на приятеля си. Той беше застинал приведен между двете койки, погледът му отскачаше от едната рана към другата и обратно. Галопиращото сърце в гърдите му внезапно спря от ужас.
„Това е абсолютно невъзможно, каза си той. Аз лично застрелях Сирил Толкан, докато се опитваше да избяга от покрива, където го приклещих. Той е мъртъв, знам го.“
И все пак свидетелството пред очите му беше неоспоримо. Двете рани бяха визитната картичка на един убиец, когото Джак бе проследил деветнайсет години по-рано след едно убийство, оставило го с разбито сърце и съсипан от отчаяние.
Втора част
10.
22 декември — 2 януари
На петнайсет години Джак често не можеше да спи. Възможно беше да е форма на безсъние, но едва ли. Той имаше основателна причина да стои буден. Живееше в една от онези еднотипни къщи с наклонени покриви, подредени в дълги редици, които се намираха толкова близо до границата на Мериленд, че сякаш окръг Колумбия искаше да ги прогони от земите си. Нощем, обзет от тревога и безпокойство, лежеше в леглото и се взираше в светофара на кръстовището между „Ню Хемпшир“ и „Истърн Авеню“. Живееше, ядеше и дишаше с ритъма на смяната на светлините от червено до зелено. Зад прозореца му, на източната граница на окръг Колумбия, градът ревеше, лаеше, виеше, квичеше, ръмжеше като глутница диви кучета с блеснали от глад очи. Вътре в къщата мракът беше изпълнен със страх, който стискаше главата му като менгеме и заплашваше да го смаже, да го остави без дъх. Накрая той не издържаше и скачаше сред бурно море от чаршафи. Този момент беше решаващ. Ако случеше зелена светлина, това означаваше, че всичко ще е наред. Но ако беше червена… Сърцето му биеше лудо, ревът в ушите го замайваше. Катастрофа.