Когато събереше сили да погледне назад към тези нощи, той осъзнаваше, че цветът на светофара е бил без значение. Уповаването на схема, зависеща от волята на незнаен работник, му създаваше илюзията, че контролира онези части от живота си, от които се страхуваше. Но както всички деца, той също разчиташе на илюзията, за да държи ужасите си в кутията на Пандора.
Между един и три часа през нощта ушите му бяха настроени да доловят тежкия тропот на стъпките на баща му, който се връщаше от работа. Въпросната нощ с нищо не се различаваше от останалите. Беше юни, задух. Даже и най-леките дрехи на простора не помръдваха. Едно куче лежеше в дъното на прашния празен паркинг до автотенекеджийската работилница и хъркаше астматично. Един старец хриптеше и кашляше толкова силно и продължително, че Джак се опасяваше, че от устата му всеки момент ще изскочи парче бял дроб.
Звуците припълзяваха и сякаш самият апартамент протестираше срещу тежестта на баща му. Всеки един от малките, но обособени шумове, които съпътстваха бавното придвижване на баща му, изпращаше прилив на кръв в слепоочията на Джак и той потрепваше от болка.
Понякога това бе всичко, което се случваше. Звуците постепенно се оттегляха, Джак се отпускаше, пулсът му се нормализираше и най-накрая той се унасяше в неспокоен сън. Но друг път първите тактове на „California Dreaming“ на „Дъ Мамас енд дъ Папас“ се вмъкваха в стаята му, сърцето му се впускаше в див ритъм и той с усилие се въздържаше да не повърне върху чаршафите.
„Щях да съм на топло и безопасно място…“
Трите парчета пица „пеперони“, които Джак изяде на вечеря, се надигнаха като с магическа пръчка.
„… ако живеех в Ел Ей…“
Стомашната киселина изгаряше гърлото му и в главата му се въртеше една–единствена мисъл: „О, Господи, той идва.“
Мелодията поемаше свой собствен живот. Също като нотите на змиеукротител, тя беше изпълнена със зловещо значение, което рязко контрастираше с първоначалното й слънчево настроение. И както кобрата, която се извива и напада, когато поиска, забивайки зъби дълбоко в плътта, баща му го издебваше. Дебелият черен колан, купен от мотомагазин във Форт Уошингтън, Мериленд, висеше в лявата му ръка.
Боят с камшик беше на особена почит в семейство Макклюр. Ако причината беше алкохол, щеше да е много по-добре, защото в такъв случай вината нямаше да е на Джак. Но вината беше на Джак. Колко пъти баща му се опита да му втълпи този факт?
А майката на Джак, каква бе нейната роля в ритуала? Тя стоеше зад плътно затворената врата на спалнята, откъдето при всяко увиване на колана около кокалчетата на левия юмрук на съпруга й долиташе „California Dreaming“. И когато Джак, който беше жив пример за психологията на Скинър, чуеше първите сладко и невинно изпети тактове на песента, той започваше да се подготвя за болката.
Не юмруците плашеха Джак, макар че баща му имаше големи, кокалести пестници като на зидар или наемен убиец. Баща му не беше особено едър, но с тъмните си очи, сърдито стиснатите устни и счупения нос на Джак му изглеждаше като колос. Особено когато размахваше колана в ръцете си. И следвайки неандерталските си инстинкти, той превръщаше рокерския колан в грозна, гърчеща се вещ. Въоръжението му от метални капси и голяма колкото два юмрука тока не бяха достатъчни. Един слънчев неделен ден, докато Джак играеше софтбол навън, той изостри краищата.
— Разкажи ми приказка, почети ми книжка — подканяше баща му, когато отвореше вратата на стаята на сина си. Оглеждаше безбожния хаос от дрехи, комикси, списания, плочи, опаковки от шоколади и шоколадови десерти. — Книги, книги, къде са скапаните книги? — Навеждаше се и вдигаше един комикс. — Батман — подхвърляше той подигравателно. — На колко години си, по дяволите?
— Петнайсет — отговаряше Джак машинално, макар че устата му беше пресъхнала.
— И четеш само тези боклуци? — Той запращаше комикса в лицето на сина си. — Добре тогава, умнико, почети ми.
Ръцете на Джак трепереха толкова неудържимо, че комиксът се изплъзваше от пръстите му.
— Разтвори го, Джон.
Джак покорно прелистваше страниците на комикса. Той искаше да почете, искаше да покаже на баща си, че може, но емоциите му бушуваха. Беше обзет от страх и безпокойство, които автоматично заличаваха прогреса му в дешифрирането на английския. Взираше се в рисунките. Със същия успех диалозите в балончетата можеха да бъдат написани и на мандарин. Буквите отплаваха като опърничави морски същества. Той ги виждаше, но не можеше да ги разбере. Боклук на входа, боклук на изхода.