— Знаеш ли, тази хлебарница не е истинска — обади се Джак изведнъж. — Преди всичко там нямаше никакви клиенти, само мотаещи се мъже. — Боеше се от казаното, страхуваше се, че гневът на Гъс ще се излее върху него. Но не можеше да се възпре, то бе част от това, което не беше наред с него. Мозъкът му експлодираше от всичко, което виждаше, чуваше, предугаждаше, извеждаше логически.
— То се знае, че не е само хлебарница. Шибаният Сирил върти наркотици и бинго там.
В подобни моменти, когато имаше възможност да се концентрира върху това, което мозъкът му регистрира, когато пред вътрешното му око се разкриеше общата картина, когато можеше да разчете знаците и с тяхна помощ да създаде триизмерен модел в съзнанието си, Джак постигаше яснота на мисълта, каквато му се струваше особено въодушевяваща.
— Имам предвид, че там правят нещо друго, освен хляб.
Внезапно, когато думите му проникнаха в целта си, се чу изсвирване на спирачки. Гъс отклони към бордюра. Двигателят мъркаше под тях като звяр, който се пробужда от сън. Гъс паркира. Извърна се, за да изгледа Джак, и седалката му изскърца в знак на протест.
— Хлапе, к’во говориш, по дяволите?
За пръв път Джак не беше изплашен. Сега плуваше в свои води, уверен в това, което видя, което знаеше, което щеше да каже.
— Миришеше.
— Да, на мая, масло и захар.
— Под всички тези неща се усеща друга миризма. Остра и синя.
— Синя? — Гъс се облещи срещу него. — Мамка му, как може миризмата да е синя?
— Такава е. Синя е като миризмата, когато майка ми си маха лака от ноктите.
— Ацетон? Лакочистителят е ацетон. Ползвам го да махам петна от нещата, дето хората носят в заложната ми къща. — Гъс се замисли. — И к’во още, хлапе?
— Ами, бисквитата, която ми даде онзи мъж, беше от няколко дни. Би трябвало да е прясна. Освен това по ръцете му нямаше брашно или мая, върховете на пръстите му бяха изцапани с нещо оранжево.
Гъс обмисли известно време разкритието му. Най-накрая, като от мъгла, попита:
— Продължавай. Нещо друго?
— В стаята с пещите би трябвало да е горещо.
— Естествено, че не беше горещо. Има големи климатици.
— И все пак — настоя Джак, — когато отвориха вратите на фурната, отвътре не лъхна никаква топлина. Самуните бяха твърде тънки за хляб. Те не пъхаха тесто, а нещо, което има нужда от изсушаване.
— Как, по дяволите…
— И този тип Сирил се страхува от теб.
— Аха, можеш да си сигурен в това.
— Не, имам предвид, че е достатъчно уплашен, за да предприеме нещо по въпроса.
Гъс се намръщи.
— Искаш да кажеш, че всъщност иска да направи нещо срещу мен? — Той поклати глава. — Няма как да знаеш това, хлапе.
— Но знам.
— Със Сирил имаме договорка и я спазваме.
— Не е така.
Нещо в гласа на Джак, някаква увереност, накара Гъс да замълчи за момент.
— Какъв си ти, хлапе, оракул?
— Какво е оракул? — поинтересува се Джак.
Гъс се загледа през страничния прозорец.
— Обичаш ли свински пържоли и булгур?
— Никога не съм ял булгур.
— Мамка му, много ясно. — Гъс направи отвратена гримаса. — Бяло момче.
Той включи на скорост.
13.
Али Карсън гледаше как красивият мъж се усмихна, отдалечи се от вратата и издърпа сгъваем стол, скрит в тъмнината. Възседна го и кръстоса ръце върху металната тръба на облегалката. Излъчваше някакъв магнетизъм, силен като този на баща й, но напълно различен — суров и непроницаем. В лицето му тя съзря единствено собственото си отражение.
— Вързали са те, горкото момиче — започна той нежно. — Помолих ги да не го правят, но кой ли ме слуша?
— Кой…? — Али усещаше езика си дебел и лепкав. — Жадна съм — с усилие промълви тя.
Мъжът пристъпи към сянката и се върна с чаша вода. Али я гледаше втренчено. Желанието я връхлиташе, но също и страхът, защото светът около нея й беше непознат. Какви ужаси се спотайваха тук в очакване?
Той се наведе и наклони чашата към долната й устна.
— Бавно — нареди й, докато тя преглъщаше жадно. — Отпивай бавно.
Въпреки непреодолимата жажда Али се подчини. Когато най-после чашата беше пресушена, тя прокара език по вътрешната страна на устата си.
— Не разбирам. Кои са „те“, кой си ти? Защо ме доведохте тук, какво искате?