— Признавам, това е болен въпрос. — Армитидж скръсти ръце пред гърдите си. — През последните няколко месеца, не знам колко, но със сигурност по-малко от година, доста от по-младите ни членове напуснаха. Всъщност изгубиха се от поглед. Подочухме, че някои са отишли в П-2, но доколкото знаем, това са само слухове.
Гарнър е схванал поне едно нещо както трябва, помисли си Джак.
— Ако наистина сме тренировъчен лагер — продължи Армитидж, — е напълно неволно. Все още живеем в свободна страна… — Той погледна Джак многозначително — поне донякъде. Нито Пит, нито аз, нито който и да е друг може да контролира действията на членовете ни. И за разлика от църквата нямаме желание да го правим.
Телефонът на Джак пак иззвъня. Беше Бенет.
— Сигурен ли си за номера, който ми продиктува?
— 2499 СХЕ — потвърди Джак.
— Тогава имаш проблем, приятелю — каза Бенет със спотаен глас.
— Колко сериозен?
— Това беемве е от „черните коли“.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Под този номер няма никаква регистрация, абсолютна никаква информация в базата данни. — Последва кратка пауза. — Което означава, че принадлежи на правителствения отдел „Черни операции“. Те нямат официален надзор.
Мислите на Джак препускаха.
— Което означава, че могат да правят каквото си поискат.
— И причината е, че само четирима души имат право да изпращат „черна кола“ — обясни Бенет: — президентът, съветникът по национална сигурност, министърът на отбраната и министърът на вътрешната сигурност.
— Как разбра?
— По същия начин, по който разбрах, че всички „черни коли“ са чужди марки, защото никой не би си помислил, че агентите на американското правителство биха използвали друго превозно средство освен американско. — Бенет се подсмихна. — Предполагам, че времето, когато си си мислел, че знаеш всичко за мен, свърши.
— Благодаря — каза Джак.
— За какво? Никога не сме говорили за това.
— Какво? — попита Армитидж. — Кой може да прави каквото си поиска?
— Който е бил в колата. — Джак замълча за момент, докато обмисляше ситуацията. — Не е регистрирана. Официално не съществува. Нито пътниците в нея.
Армитидж изпъшка.
— Това наистина е голям кошмар.
— Не и ако запазиш самообладание. — Джак се извърна към Армитидж. — Ще ти кажа за какво е всичко това. Смятам, че на този етап заслужаваш малко конкретна информация.
Очите на Армитидж бяха широко отворени. Джак се запита дали събеседникът му ще може да запази присъствие на духа.
— Преди шест дни бяха убити двама агенти от Сикрет Сървис. На местопрестъплението е открит знакът на П-2. Затова Гарнър и хората му са ви хванали. Това е благоприятната възможност, за която са се молели, за да дискредитират мисионерското секуларистко движение. Боя се, че тази администрация ще направи всичко възможно да заклейми хората ви като престъпници. Всъщност още по-лошо, ще кажат, че сте родни терористи. Искат да ви унищожат. — Джак направи пауза. — Но има начин да се измъкнете.
Горчивият смях на Армитидж премина в стон.
— Сигурно виждаш нещо, което аз не мога.
— Най-вероятно. Ако можеш да уредиш ресурсите ви да ми помогнат да намеря убийците, ще разполагате с най-доброто оръжие, на което можете да се надявате, за да се отбранявате срещу медийния огън, който администрацията планира да изсипе срещу вас. — Той се загледа в една минаваща покрай тях кола. — Както виждаш, проблемът е, че нямате много време. Мога да задържа тези хора настрани ден-два, може би три, но това е всичко.
Армитидж изстена.
— Какво искаш от мен, от какво ще имаш нужда?
— Като за начало списък на отстъпниците ви — започна Джак. — След това ти и аз ще трябва да ги открием.
Армитидж се загледа в надвисналото небе и сипещата се суграшица.
— Нямам избор, нали?
— Ти ми кажи.
— Тогава ще е най-добре да дойдеш в офиса ми колкото е възможно по-скоро, за да вляза в кодираната база данни.
Джак включи на скорост и бавно излезе на пътя.
— Къде отиваме? — попита.
— „Канзас Авеню“. Южно от кръстовището между „Истърн“ и „Ню Хемпшир“. Чувал ли си за Възродителния мисионерски конгрес?
Джак кимна.
— В миналото, преди да се премести в по-голяма и по-модерна сграда, той беше познат като Възродителна мисионерска църква. Преместихме се в първоначалната сграда преди две години. Каква ирония, нали?