— Но на планетите няма атмосфера — каза Али. — Какво ще правим, като отидем там?
— Ще намерим начин да оцелеем — отвърна Баркли с тон като на възрастен. — Човешките същества винаги намират начин. — Той извърна глава и я погледна. — Нали ще го направим?
Безмълвна, Али се почувства парализирана под сериозния му взор. Докато се опитваше да се съвземе, тя се зачуди какво ли си мисли той за изтегнатото тяло пред очите му. Тя самата не беше погледнала неговото.
Той се надигна на една страна, за да застане с лице към нея, и облегна глава върху дланта на едната си ръка. Косата му беше като златиста, а кожата му блестеше. Целият беше като от злато.
— Не искаш ли да отлетиш далеч, далеч, Али?
Само миг по-рано би отговорила утвърдително, но сега, принудена да вземе решение, нямаше представа какво иска. Мислеше си, че ще й е мъчно за семейството, без значение колко досадни и задушаващи бяха понякога. Не искаше да живее без тях и тогава откритието я порази: в крайна сметка тя бе едно обикновено момиче. Мисълта моментално я потисна.
— Искам да се връщаме.
Тя седна, но Баркли сложи ръка върху нейната.
— Хей, рано е още. Не се плаши, никой не може да ни види, в безопасност сме.
Тя легна неохотно, но в нея настъпи едва доловима промяна и тя не можеше да успокои мислите си. Като че ли почувствал безпокойството й, Баркли изпълзя зад нея и обви с ръка тялото й.
— Просто ще те подържа близо до мен, ще те закрилям и след това ще заплуваме обратно, става ли?
Тя не отговори, но тялото й се сгуши до неговото и от устните й излезе неволна въздишка. Тя сгъна ръка под бузата си и затвори очи. Мислите й се блъскаха като светулки в мрака на клепачите й. Но най-накрая усети как откъм Баркли към нея се разнесе топлина, а светулките се стопиха, изчезнаха напълно и тя се унесе в спокоен сън.
Събуди се бавно, почти опиянено. Събуди я ритмичен звук и повтарящо се усещане. Напълно изтръгната от прегръдките на съня, тя осъзна, че чувства болка, болка и натиск на определено място между бедрата си. Едва тогава си даде сметка, че ритмичният звук и натискът бяха свързани. Баркли пъшкаше тежко и я държеше плътно до себе си. Гърбът й беше покрит с пот, залепнал за предната част на неговото тяло. Специфична миризма на мускус изпълни ноздрите й и раздразни вътрешностите й.
— Какво правиш? — Гласът й беше плътен, все още скован от съня.
Грухтенето му се засили.
Внезапно тя напълно се събуди. Усети как нещо се търка в голото й дупе.
— Полудя ли?
В продължение като че ли на цяла вечност тя се бореше мълчаливо в клопката на ръцете му.
Едва по-късно, в относителната безопасност на леглото си, започна да осъзнава, че е станала жертва на насилие. В момента просто бе обзета от шок и ужас. Дребното й тяло се тресеше и потръпваше при всеки мъжки тласък в нея. Искаше й се да се свие на топка, да се превърна в смачкана и захвърлена хартиена торбичка. Искаше да плаче, да се пренесе на друга планета като в „Стар Трек“. Пренеси ме, Скоти, помисли си тя отчаяно. Но остана заклещена в потната прегръдка на този чудовищен октопод, който се издигна от тинята на езерото и я обви с пипалата си.
Спрялото време се точеше като карамел, разтеглен на забавен каданс. Тя вече не беше там, върху подскачащия сал, прикована към обгорелите от слънцето дъски. Боровете на брега се полюшваха. Застрашителен облак се разстла като мъгла и призрачно закри бялата луна. Избуха бухал, ято прилепи прелетя ниско над водата като изтребителите на Дарт Вейдър. Но тя беше глуха и сляпа за света около нея. Съзнанието й препускаше по тъмни като в рог коридори, по които се носеше неговата, тяхната миризма, миризма на пот и страх, на гниещо дърво и отчаяние. Но това място не свърши работа, затова тя се спусна още по-дълбоко, в крепост, която мозъкът й направи непроницаема, и там тя вдигна подвижния мост, заключи се като принцеса от вълшебна приказка и се оттегли в тишината на централната кула.
Без да знае как, допълзя до ръба на сала. Може би Баркли беше свършил и просто я пусна да си ходи. Изтърколи се в неподвижната черна вода, въздъхна и рида по целия път до брега.
Никога не каза на родителите си какво се случи онази нощ. Всъщност, когато се върна, тя едва-едва им казваше по някое изречение, като предпочиташе да измърмори нещо или изобщо да не отговаря на въпросите им. В онези месеци, когато есента уверено настъпваше след лятото, майка й постоянно й досаждаше да се среща с Баркли, който според нея беше идеалната партия за дъщеря й. Всъщност Али беше притисната да излезе на вечеря с Баркли, заедно с неговите и нейните родители. Това, което през лятото й се струваше красиво, сега през есента беше пошло. Когато го зърна за пръв път оттогава, коремът й се сви конвулсивно, а когато я принудиха да седне до него, апетитът й изчезна и тя се почувства като мишка, подгонена от гладен котарак. Последва изключително неловка вечер. Докато пиеха кафе с аромат на дим и ядоха прекалено сладка шоколадова торта без брашно, Баркли, който се беше лепнал като репей за баща й, събра сили да му разкаже виц, а в същото време скришом под масата плъзна ръка между бедрата й. Али скочи и избяга от ресторанта. След това получи остри упреци за това, че наруши стриктните правила на майка си за светските задължения.