Джак и Армитидж слязоха от колата. Когато Джак приключи с представянето, Нина попита:
— Защо използвате думата „проповедници“? Звучи толкова, как да кажа, религиозно.
— Точно за това. — Армитидж ги поведе към сградата, която пазеше толкова много спомени на Джак. — Мисля, че беше имидж стратегия.
Нина пусна цигарата и я стъпка с тока си.
— Нещо, което да ви придава по-малко застрашителен вид?
Армитидж спря по средата на алеята и се обърна с лице към нея.
— Ние не сме ни най-малко застрашителни.
Армитидж я изгледа недоволно, след което ги въведе в самата сграда. Мястото, където някога бяха разположени църковните пейки и амвоните, сега представляваше огромно работно пространство, разделено на клетки с евтини, подвижни полустени. Всяка от клетките беше обзаведена с бюро, безжичен телефон, компютър и други подобни неща. Там, където някога певците от хора разтваряха гърлата и сърцата си към Бог, сега се носеше приглушеният брътвеж на множество гласове.
В клетките се бе настанила разнородна армия от мъже и жени, чиято възраст според преценката на Джак варираше от двайсет до почти седемдесет години. Всички изглеждаха извънредно заети. Само едно младо момиче вдигна поглед, докато минаваха покрай него.
Армитидж, както вероятно и Питър Линк, обитаваха отделен кабинет, който някога служеше за жилищно помещение на пастор Майрън Таск. Застанал в центъра на стаята, Джак се огледа. Огромният шкаф все още стоеше до едната стена, а белязаното от времето бюро на Таск до отсрещната стена, но всичко останало беше различно — съвременно, лъскаво, блестящо. Вероятно новата мебелировка правеше стаята да изглежда толкова малка, помисли си Джак. Или може би паметта му изневеряваше. Но при всички случаи, също като в „Лангли Фийлдс“, Джак усети раздвояване — едновременно беше и не беше тук. Зачуди се дали и Ема се е чувствала по същия начин, когато се появи на задната седалка в колата му.
Армитидж вече беше зад бюрото си.
— Каза, че искаш списък на членовете, които са напуснали през последната година и половина.
Джак прочисти гърлото си.
— Точно така.
Армитидж кимна.
— Мога да го уредя.
Пръстите му захвърчаха по клавиатурата, докато изписваше алгоритъма, който щеше да дешифрира базата данни на ПАСП. След момент той вече копираше списъка в нов документ и натисна един бутон. Принтерът забръмча и изплю два листа. Армитидж се наведе, извади ги от отвора и ги подаде на Джак.
Джак знаеше, че Нина е съвсем близо до него и протяга врат, за да прочете списъка така лесно и без абсолютно никакви усилия, че бе обзет от завист. За него самия това беше борба на живот и смърт. Концентрира се, както го учеше пастор Таск, и си припомни триизмерните букви, които пасторът измисли за него, за да може Джак да ги усети, да разбере индивидуалната им същност, за да може да ги разпознава в две измерения, да намери смисъл в последователността им. Буквите престанаха да плуват далеч от него и започнаха да се събират като пасаж риби около коралов риф. Джак зачете имената бавно, но правилно.
— Виждаш ли някой познат? — попита Армитидж.
Напълно концентриран, Джак поклати глава.
Нина се огледа и се обърна към Армитидж:
— Честно казано, не разбирам какво правите.
— Не е толкова тайнствено, колкото го изкарват по новините — отвърна Армитидж. — Ние просто не искаме да живеем в „християнска нация“, не желаем управници да се помазват със светено масло. Преди всичко не искаме президент, който вярва, че изпълнява Божията воля. Просто искаме свобода да изследваме неизвестното, накъдето и да води то.
— И каква ви е позицията за човешката душа?
— Някои водещи учени по целия свят, които са мисионерски секуларисти, вярват, че това, което наричаме душа, всъщност е електрическа енергия, както и че когато тялото умре, тази енергия продължава да живее. Това е една от загадките, които се опитваме да разрешим.
— А Бог?
— Бог е личен въпрос, госпожо Милър. Мнозина от нас вярват безусловно в Бог, в каквато и форма да е той. Ние не се борим срещу Бог, а срещу това, което всички „религиозни системи“ правят в името на Бог. Нека ви дам пример от историята. — Той затършува по бюрото, докато намери книга с твърди корици, озаглавена „Бракът на рая и ада“. — Това са думите на визионера Уилям Блейк от XVIII век: