„Всички библии и свети писания са причина за следните погрешни схващания:
У човека има два отделно съществуващи принципа — Душа и Тяло.
Енергията, т.е. Злото, идва от Тялото, а Разумът, т.е. Доброто, идва от Душата.
Истината е в обратното:
Душата и Тялото са неразделими, защото Тялото е онази част от Душата, разпознаваема от петте сетива…
Животът е Енергия и тя произхожда от Тялото, а Мисълта е границата или външната обвивка на Енергията.“
Армитидж затвори книгата и я остави настрани.
— Уилям Блейк казва, че злото не е вродено в човешките същества. Аз му вярвам. Историята за отровната ябълка от Дървото на познанието е измислица, сътворена от хората, които от самото начало са се стремели да установят власт над другите, като поддържат невежеството им.
— И все пак не разбирам защо толкова съсредоточено търсите смисъла на нещата. Ами ако смисъл няма?
— Основната стратегия на църквата е да поддържа невежеството — спокойно обясни Армитидж. — Знанието е мъдрост, госпожо Милър. Мъдростта е власт. Властта дава индивидуалност.
— И също така подхранва егото — допълни Нина. — Излишъкът на его създава хаос.
— Хайде! — Джак хвана Нина за лакътя и я насочи към вратата. — Той може да спори до Второто пришествие. — Докато я побутваше навън, рече: — Благодаря ти за помощта, Армитидж.
— Винаги съм на разположение. — Той вече се бе заловил за работа и си проверяваше имейлите.
— Може да се наложи да се възползвам. — Джак леко затвори вратата зад себе си.
Докато Джак и Нина излизаха от офиса на ПАСП, двайсетинагодишна жена приключи разговора, който водеше. Беше красива, с тъмна коса и румени бузи. Всъщност на външен вид, ръст и възраст тя удивително много приличаше на бездомницата, която Рони Крей похити, за да използва лявата й ръка, и чието тяло се разлагаше в хладилника му.
Красивата служителка в ПАСП набра местен номер и почти веднага чу познатия мъжки глас от другата страна на линията.
— Да, Кала.
— Той току-що си тръгна — докладва Кала в слушалката.
— Сигурна ли си, че е той? — попита Крей.
Тя сведе поглед към отвореното чекмедже на бюрото си. Сред химикалките, моливите, гумичките, кламерите и резервните телбодове имаше малка снимка на Джак Макклюр, дадена й от Крей. Образът беше размазан и леко зърнест също като снимките на Али Карсън, които висяха на стената в къщата на Крей в „Анакостия“.
— Абсолютно.
— Довечера. По същото време на същото място.
Крей прекъсна връзката.
26.
— По дяволите!
Министър Денис Пол рядко избухваше, но приближените му знаеха, че когато яростта му изригне, най-добрата стратегия беше да се съгласиш с него и да изчезнеш от погледа му.
— Хиляди дяволи! — Министърът на вътрешната сигурност притискаше мобилния телефон към главата си толкова силно, че кръвообращението към ухото му беше прекъснато. — Тогава всички са били опечени живи.
Той внимателно слушаше разтревожения глас от другата страна на линията. Обаждането дойде тъкмо когато се канеше да влезе на кратка работна среща с президента, държавния секретар и един от високопоставените генерали — Пол забрави кой точно, защото всички изглеждаха, говореха и мислеха по един и същи начин. Генералът току-що се беше върнал от успешната среща с цел „четене на конско“ с руския президент Юкин. Президентът на Америка ликуваше. Покани Пол в Западното крило, за да похапнат хайвер от белуга — прощален подарък от Юкин, който преви врат пред президента.
Пол тъкмо беше тръгнал да посети жена си, нищо че тя нямаше да го познае. След като не успя да я види през седмицата, сърцето му се сви от болка, в главата му нахлуха спомени от времето, когато се ухажваха, за първите им години съвместен живот, мощният поток заплашваше да го удави в морето, което я изтръгна от ръцете му. За един безумен момент той понечи да стори немислимото: да не се подчини на президента, да поседи с Луиз, да й подържи ръката, да изкорени объркването в погледа и в главата й, да й внуши със силата на мисълта да се върне при него. Но след това инстинктът му за оцеляване, шлифован от десетилетията, прекарани в политическите кръгове на Вашингтон, надделя и го спаси.