— Казвам се Оскар. Какво ще обичате?
Нисък, дундест мъж с кухненска престилка, оскъдни кичури коса около мургавия скалп и широк, сплеснат нос, който сигурно е бил чупен, ги изгледа с любопитен поглед и предразполагаща усмивка. Сегашната хлебарница „Ол Ъраунд Таун“ се намираше на няколко светлинни години от магазина, който Сирил Толкан управляваше.
— За мен парче кейк. — Джак се обърна към Нина: — А ти, скъпа?
Объркана, Нина поклати глава.
Джак се ухили на Оскар.
— Госпожата е малко притеснена в този квартал.
— Напълно разбирам. — Над приплеснатия нос на Оскар имаше съзвездие от лунички. Той сложи увитото в хартия парче кейк на Джак върху стъклената витрина. След това се обърна към Нина и попита: — Какво ще кажете за една шоколадова бисквита? — Взе една от купчината и й я подаде. — Никой не може да устои на нашите шоколадови бисквити.
Джак си спомни. Дори и застояли, бяха вкусни.
Нина се подсмихна и прие.
Джак извади портфейла си.
— Бисквитата е от мен — каза Оскар.
Джак му благодари, докато плащаше. После отхапа от кейка и възкликна:
— Вкусно! — И както дъвчеше, подметна: — Случайно Джоаким да е тук?
Оскар се зае да подрежда поднос със сладки с мармалад.
— Приятел или по работа?
— По малко и от двете.
Онзи явно прие уклончивия отговор съвсем спокойно.
— Шефът ще се върне утре. Сега е в Маями Бийч, на погребението на майка си.
Джак огледа помещението, дъвчейки.
— Знаете ли към колко ще се върне?
— Още сутринта — отговори Оскар. — Току-що говорих с него по телефона. — Той пое поднос с масленки от едно слабо момче, което се появи откъм фурните. — Да му предам нещо?
— Не. — Джак довърши кейка и изтупа ръцете си една в друга. — Ще дойдем пак.
Оскар взе няколко сладки.
— Нещо за из път?
Джак ги прие.
27.
За Джак Възродителната мисионерска църква не беше само място за преклонение пред Бог, а нещо повече. Това беше неговото училище. Не след дълго пастор Таск разкри причината за трудностите на Джак с четенето. Всъщност той имаше някакви познания за дислексията, но сега научи много повече. Всяка вечер, когато Джак идваше при него след работния ден в „Хай Лайн“, Таск имаше нова идея, която беше открил в една или друга книга, изровена от някоя вашингтонска библиотека.
Една вечер Джак беше особено обезсърчен от опитите си да прочете книга със стихове на Емили Дикинсън. Замахна нервно с ръка и счупи стъклена чаша върху бюрото на пастор Таск. Засрамен, набързо събра парчетата и си поряза ръката. След като изхвърли стъкълцата в кошчето за боклук, отвори шкафа и извади аптечката. Междувременно погледът му попадна на нещо в дъното на шкафа. Разбута няколко кутии и видя нещо като врата.
Докато наместваше кутиите обратно по местата им, пастор Таск влезе в стаята. За частица от секундата пасторът огледа разиграващата се сцена, след което протегна ръка към Джак да му подаде аптечката, направи му знак да седне и огледа раната.
— Какво стана?
— Имах проблеми с четенето — обясни Джак. — Ядосах се.
Таск огледа внимателно дали някое малко стъкълце не се е забило в дланта му.
— Не се притеснявай за чашата. — Той дезинфекцира раната. — Но гневът ти трябва да бъде обуздан.
— Съжалявам.
— Преди да позволиш на гнева да се възпламени, се замисли защо си ядосан. — Таск превърза порязаното и посочи шкафа. — Предполагам, че се чудиш накъде води отворът на пода. — Той изгледа Джак сериозно. — Нали мога да ти имам доверие?
Джак изопна гръб.
— Да, сър.
Пастор Таск му смигна.
— Виж, през трийсетте години, когато продажбата на алкохол беше забранена, тези сгради са били под контрола на контрабандистите — хората, които са се занимавали с нелегалния алкохол. Тук, долу, има тунел, който води към задната стаичка на Гъс. — Той затвори аптечката и я отмести настрани. — А сега да се върнем на Емили Дикинсън.