Той прие малцовото уиски и благодари с кимане. Карсън изобщо не го попита какво да му сипе. Двамата се познаваха от дълги години, далеч преди настоящият президент да бъде избран за първия си мандат. Бяха минали две години от този първи мандат, когато Пол получи друга полузаконна и изпълваща го с отвращение задача. Беше изправен пред професионална дилема. Можеше да си подаде оставката, но вместо това се срещна с Едуард Карсън. Погледнато от позиция на времето, Пол знаеше, че веднъж завинаги е направил своя избор, което беше далеч по-трудно и опасно, отколкото да се откаже. Бе избрал да остане и да се бори с всички сили и средства за онази Америка, в която вярваше. Началото бе поставено със съюза, който сключиха той и Едуард Карсън.
Това се оказа изненадващо лесно. Двамата споделяха едни и същи виждания за Америка, които включваха връщане към здравословното състояние, при което държавата е разделена от църквата. Макар да бяха консервативни по отношение на финансовата политика, те си оставаха умерени в почти всички други области. И двамата не харесваха фанатизирани политици и презираха политически далавераджии. Искаха да се справят с нещата, без да бъдат спъвани от политици, поддържащи правителството. Искаха да укрепят политическите си позиции в чужбина и да се опитат да развалят имиджа на Америка като побойническа държава и подстрекателка към войни. Искаха страната им да бъде част от света и само океаните да я делят от другите държави. Дълбоко в себе си всеки от двамата по свой начин беше стигнал до едно и също неизбежно заключение: Америка се намира на критичен кръстопът. Държавата трябваше да бъде излекувана. А за постигането на тази цел се налагаше тя да бъде съживена от комата, в която беше изпаднала благодарение на политиката на сегашната администрация. В противен случай завещанието на последните осем години щяха да са заплахите, разколът и страховете.
Нито един от двамата не беше идеалист, витаещ из облаците. Всъщност през годините и двамата бяха посредничили при трудни сделки и бяха правили компромиси, някои от които болезнени, за да постигнат целите си. Но и двамата искрено вярваха, че държавата следва погрешен път и трябва да бъде вкарана в релси. Затова се споразумяха. При всяка възможност Пол тайно работеше срещу ограничаването на демократичните свободи от страна на администрацията, а Едуард Карсън в замяна щеше да го назначи за министър на отбраната.
Двамата мъже седнаха, потънали в мълчание, което при други обстоятелства би могло да бъде определено като приятелско. Но сега между тях беше застанала сянката на похищението на Али и евентуалната й смърт.
— Как се справяте? — Пол забеляза зачервените очи на бъдещия президент още в мига, в който прекрачи прага.
— Добре, доколкото е възможно.
— Джак прави всичко по силите си. Уверих се в това. И е защитен.
— Защитен? — Карсън извъртя глава. — От кого?
Пол се загледа в кехлибареното питие, наблюдавайки как светлината си играе по повърхността. Само лаик би могъл да сложи лед в едно малцово уиски.
— Де да можех да кажа, че знам със сигурност… но за съжаление не знам.
— Тогава продължавай с информацията, с която разполагаш.
Пол се замисли за момент.
— Положението е много напечено. Всички нишки водят към съветника по националната сигурност. — Той вдигна поглед. — Лошото е, че според подозренията ми той не е сам.
Пол се взря в очите на приятеля си. Карсън разбра, че той има предвид настоящия президент.
След малко Карсън много бавно попита:
— Можеш ли да осигуриш доказателства?
Пол поклати глава.
— Не и преди 20 януари. Към момента смятам, че бих могъл да намеря слабото място на съветника, но се съмнявам да стигна по-далеч.
Основният приоритет на всеки президент и най-силната му защита е отричането и прехвърлянето на отговорността. Карсън кимна и отпи от питието си.
— Тогава снабдяването с едно доказателство ще е достатъчно. Това ще е първата ти задача на 21 януари.
— С удоволствие ще се заема с нея.
Часовникът на полицата над камината оповести настъпването на нов час. Времето се спускаше с цялата си тежест върху плещите на Едуард Карсън.
— Погледни надолу, Денис. В този час работният ден свършва и всички въздъхват с облекчение на път към дома. Но за мен въпросът е дали вечерта ще донесе мрак или края на живота на дъщеря ми?