— Вярвате ли в Бог, сър?
Бъдещият президент кимна.
— Да.
— Тогава знаете, че нещата ще се подредят, нали така?
Беше късно, когато Нина остави Джак на „Канзас Авеню“. Джак предпазливо се качи в колата си. Чувстваше се така, сякаш през последните шест дни са го били с полицейска палка. Дали беше спал в работата през цялото това време? Не можеше да си спомни. Отвори едно шише вода и го пресуши наведнъж. Като стана дума за жизнените функции, какво яде за последно, като се изключи парчето кейк, което лакомо погълна? Имаше смътен спомен как нагъна сандвич с яйце от „Макдоналдс“, но не можеше да каже дали беше тази сутрин или предния ден? Установи, че е гладен. В ръката му бяха сладките от хлебарницата „Ол Ъраунд Таун“, но не можеше да ги изяде.
Вместо това щателно провери обстановката. Оглеждаше се за друга „черна кола“. Все още нямаше известие от Бенет, от когото поиска проверка на първата. Не знаеше дали това е добра или лоша новина. Беше прекалено уморен, за да го е грижа.
Най-накрая призна пред самия себе си, че най-много му се иска да погледне към задната седалка и да види дали Ема не се е появила тайнствено още веднъж. Едно трепване на очите му разкри, че е сам в колата. Остави сладките на седалката до него. Дар или примамка?
— Ема — чу се да казва той, — ще се върнеш ли някога?
Беше отвратен от звука на собствения си глас. И уплашен. Какво му става? Да не откача? Със сигурност не беше видял Ема, със сигурност не беше чул гласа й. Тогава какво видя, какво чу? Дали всичко е в главата му?
Внезапно тези въпроси се оказаха твърде сложни за него. Усещаше, че ако остане още малко с тях, главата му ще експлодира. Запали колата и подкара към Шарън. Тя живееше в скромна къща — една от многото със същата форма и размери в „Арлингтън Хайтс“. Стигна дотам за трийсет и пет минути. Междувременно имаше прекрасна възможност да се увери дали някое ауди или мерцедес не е заело мястото на сивото беемве.
Когато спря на алеята отпред, лампите вътре светеха. И като се замисли в този момент, изобщо не беше сигурен дали това е хубаво или лошо. Преди да слезе от колата, провери дали сладките са изядени. Стояха в гънката между долната част на седалката и облегалката. Изглеждаха тъжни и окаяни, като че ли знаеха, че никой няма да им се наслади. Вече почти беше слязъл от колата, когато си облиза показалеца, потопи го в купчинката трохи, насъбрали се около сладките, и ги остави да се стопят върху езика му. Осезателно почувства сълзите. Толкова близко усещаше Ема.
Натисна звънеца и сърцето му лудо заподскача в гърдите. Шарън отвори. Заедно с нея лъхна и ароматът на пиле с ориз и устата му се изпълни със слюнки. Тя го изгледа с непроницаем поглед. Носеше прилепнала по бедрата й пола и блузка без ръкави, която разкриваше великолепните й рамене. До нея Нина би изглеждала бледа и изпита като анорексичка, а не стройна. За момент жена му не пророни нито дума.
— Джак, добре ли си?
— Да, естествено, просто не мога да си спомня кога за последен път ядох нещо свястно.
— Толкова много време си живял сам. Питала съм се дали пък най-сетне няма да се научиш да си готвиш.
— Пазаруването ме изтормозва.
Тя му се усмихна колебливо, докато се отместваше, за да му направи път да влезе.
Джак затвори вратата след себе си. Съблече палтото си и го провеси на облегалката на дивана във всекидневната. За разлика от старата къща с обичайното й скърцане, в която той се премести, след като се разделиха, Шарън предпочиташе съвременните жилища. Тя пребоядиса стените в избрани от нея цветове, подбра топли килими, напълни всяка стая не само с мебели, но и с аксесоари — ароматни свещи, пано на стената, чинийки, пълни с лакирани раковини и пъстри топчета. Слава богу, нямаше еднорози, но за сметка на това беше пълно с най-различни украшения и сувенири, както и вещи и снимки на Ема, снимки на Шарън като дете в ръчно изработени рамки. Нито едно от тези неща обаче не компенсираше пълната липса на атмосфера в къщата. За разлика от неговия дом, това беше двуетажна кутия за пребиваване, нищо повече. Джак установи, че мястото му действа дезориентиращо и смазващо. Така и не свикна, че Шарън живее тук, че живее без него.
Какво имаше той от вещите на Ема? Сети се за айпода, набутан в дъното на шкафчето му в работата. Една вечер го отнесе вкъщи и не можа да спи. След това сигурно се е унесъл, защото в един момент подскочи от ужасяващ сън как стои парализиран и онемял, докато колата на Ема се блъска в дървото. Чу пукането на дървото и трясъка от хвърчащи стъкла. Видя как металът се огъва навътре. Вратата на колата се отвори и от купето изскочи вече смачкана от смъртта фигура, която се блъсна устремно в гърдите му. След това той седя изправен в леглото, пищящ и разтреперан, а потта се стичаше по него като дъжд. Останалата част от нощта прекара, съчувствайки на Ник Карауей от любимия му, опърпан екземпляр на „Великият Гетсби“. Никога преди не беше изпитвал по-голяма радост от първите краски на зората, които постепенно превръщаха мрака в злато.