Тя се загледа в ориза, от който се вдигаше пара. Бузите й бяха зачервени. След известно време гласът й като че ли се възвърна.
— Смяташ, че съм красива като Скарлет Йохансон?
Ако отговореше с „да“, какво щеше да направи тя? Нямаше никаква представа, затова не каза нищо дори когато тя извърна лице към него. Вместо това се изправи доста тромаво и й помогна да сервира яденето.
Отново потънаха в столовете си. Тя безмълвно му подаде приборите за разрязване на месо, а той безмълвно ги взе и както винаги отдели гърдите от костта. Шарън сервира и на двамата — първо парчета от пилето, а след това препълнени лъжици ориз и броколи с масло и чесън. Хранеха се във вглъбена тишина, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко в собствените си мисли.
Най-накрая Шарън наруши мълчанието:
— По-добре ли се чувстваш сега?
Джак кимна.
— Чудесно.
— Мислех си… — Тя остави вилицата. Едва бе докоснала порцията си. — Мислех си, че след болницата може да се обадиш.
— Искаше ми се — отвърна Джак, без да е сигурен, че това отговаря на истината. — Искам да ти кажа нещо.
Шарън се настани на стола.
— Добре.
— Става въпрос за Ема.
Тя реагира така, сякаш я простреля.
— Аз не…!
— Просто ми позволи… — Той вдигна ръце. — Моля те, Шар, просто ме остави да кажа каквото имам за казване.
— Вече съм чула всичко, което имаше нужда да споделиш за Ема.
— Но не и това. — Той пое дълбоко дъх и го изпусна. Хем искаше да й каже, хем не искаше. Но сега беше като всеки друг път, всъщност по-добре отколкото при последните им срещи. — Факт е, че… — Гласът му се изгуби. Той прочисти гърлото си и продължи: — Видях Ема.
— Какво!?
— Видях я няколко пъти през изминалата седмица. — Джак продължи с главоломна скорост, за да не изгуби кураж. — Последния път седеше на задната седалка в колата ми. Каза „татко“.
Изражението на Шарън му подсказа, че направи ужасна грешка.
— Луд ли си? — изкрещя тя.
— Казвам ти, че я видях. Чух я…
Тя скочи.
— Дъщеря ни е мъртва, Джак! Тя е мъртва!
— Не казвам, че…
— О, ти си жалък! — Веждите й се сключиха зловещо. — Това е твоят начин, по който се опитваш да се отърсиш от отговорността си за смъртта на Ема.
— Не става дума за отговорност, Шар. Опитвам се да разбера…
— Знаех си, че изпитваш отчаяна нужда да се измъкнеш от вината. — Неистово жестикулиращите й ръце събориха чашата й. После тя нарочно събори и неговата. — Само не знаех, че си стигнал дотам.
Джак вече беше на крака.
— Шар, ще се успокоиш ли за минутка? Не ме слушаш.
— Махай се от тук, Джак!
— Хайде, не го прави.
— Казах — махай се!
Тя тръгна напред и той се оттегли покрай морските раковини и цветните стъкълца, пощенските картички, които Ема им изпращаше от училище, снимките й като дете. Сграбчи палтото си.
— Шарън, не ме разбра правилно.
Това, разбира се, бе най-лошото нещо, което можеше да изрече. Тя полетя към него с вдигнати юмруци и той толкова бързо излезе през входната врата на заден ход, че се спъна на най-горното стъпало. Тя още веднъж му затръшна вратата. След това всички лампи на долния етаж изгаснаха и той разбра, че тя седи свита на кълбо с юмруци върху бедрата и плаче неконтролируемо.
Той импулсивно направи крачка нагоре, вдигна юмрук, за да почука, но дланта му разтвори и се отпусна на вратата, сякаш с този жест можеше да усети присъствието й. След това се обърна, бавно слезе по стъпалата и се върна в колата.
29.
Джак си мислеше, че кара към вкъщи, но вместо това се озова на алеята пред къщата на Игън Шилц. Спря зад комбито „Ауди А4 Авант“ на Кенди Шилц. Слезе от колата, отиде до входната врата и натисна звънеца. Щом Шарън не беше склонна да говори с него за Ема, може би Игън щеше да го направи. Джак погледна часовника си. Беше достатъчно късно и приятелят му със сигурност би трябвало да си е у дома.
Шилц живееше в района „Олд Слийпи Холоу“ на Фолс Чърч. Семейството му от десетилетия обитаваше кокетна двуетажна къща в колониален стил. Шилц беше платил малко повече от 100 000 долара за нея. По онова време това въобще не беше евтино, но днес стойността й бе най-малко петнайсет пъти повече.
Моли отвори вратата и нададе радостен възглас, докато той я въртеше в обятията си.