Опрял лакти върху коленете, Шилц вдигна мрачен поглед към него.
— Не казвай това — прошепна той.
— Още една истина, която не искаш да чуеш. — Джак заобиколи бюрото. — Щом искаш да рискуваш един провален брак, кой, по дяволите, съм аз, за да те спра, Игън? Не заради това съм ядосан. Гневен съм, защото всяка неделя ходиш на църква със семейството си. Ти си набожен и праведен. Осъждаш така наречените сексуални дегенерати, осмиваш политиците, особено демократите, които излагат на показ любовните си афери. За теб беше лесно да посочиш грешниците от високия си пиедестал. Но се чудя колко лесно ще е сега. Ти не си от избраниците на Бог, Игън. Като се имат предвид действията и признанията ти, ти си просто един от нас, грешниците.
Игън въздъхна.
— Прав си, разбира се. Заслужавам всеки епитет, който хвърлиш по мен. Но, Боже мой, аз обичам Кенди. Трябва да знаеш това. По-скоро бих си отрязал дясната ръка, отколкото да я нараня.
— Аз се чувствам по същия начин, така че не се тревожи. Нямам намерение да й кажа.
— Задължен съм ти за това. Благодаря ти, Джак.
Върху тях се спусна неловка тишина.
— Никога ли не си бил изкушен, Джак?
— Какво значение има? Става въпрос за теб, Игън. За теб и Кенди по-точно. Не можеш да имаш и нея, и Ейми едновременно, защото никога няма да намериш сили да вдигнеш глава в църквата отново. Съмнявам се дали и Бог ще ти прости този грях.
— Гнил отвътре — кимна Шилц. — Паднах твърде ниско.
Откъм коридора се чу шумолене и миг по-късно Ейми влезе в кабинета с клипборд в едната ръка и химикалка в другата. Тя замръзна, когато видя Джак.
— О, не знаех, че сте тук, господин Макклюр.
— Сигурно не си била на бюрото си. — Джак забеляза очите й да пърхат неспокойно.
Тя се канеше да даде на шефа си клипборда, когато видя покрусеното му лице.
— Всичко наред ли е, доктор Шилц?
— Игън — обади се Джак. — Трябва да го наричаш Игън.
Ейми изгледа Джак, след това лицето на Шилц и избяга от стаята.
— Продължавай, прави си шегички за моя сметка, Джак. — Шилц печално поклати глава. — Бог ще ми прости.
— Това същият Бог ли е, който трябваше да се грижи за Кенди или Ема?
— Спомням си — каза Шилц. — Спомням си времето, когато всичко беше различно, по-просто.
— Сега ти звучиш като старец — отбеляза Джак.
— Тази вечер се чувствам стар. — Шилц отпи от бърбъна си и направи физиономия. В никакъв случай не беше чист.
Двамата седяха в един нощен бар близо до „Брадок Авеню“, недалеч от кабинета. Непосредствено до бара имаше мотел. Макар интериорът да не бе толкова занемарен колкото мотела, клиентелата беше доста съмнителна. Нисък таван с пластмасови греди, 60–ватови крушки, замъглени още повече от прашни абажури от зелено стъкло, прокъсани, тапицирани с винил пейки, джубокс, от който гласовете на Мъди Уотърс и Б. Б. Кинг привличаха всички случайни типове, които нямаха къде да отидат и с кого да бъдат.
— Тогава помисли за дъщеря си.
Шилц поклати глава.
— Не мога да помисля за Моли, без да се замисля и за Ема.
— Всъщност дойдох да те видя заради Ема — каза Джак.
Лицето на Шилц видимо просветна.
— Става въпрос за нещо… ами, нещо, което не мога да обясня.
Шилц се наведе напред.
— Кажи ми.
Джак пое дълбоко дъх.
— Виждам Ема.
— Какво имаш предвид?
— Чух я да ми говори от задната седалка на колата.
— Джак…
— Тя каза: „Татко.“ Чух я съвсем ясно, както чувам теб.
— Слушай, Джак. И преди съм чувал за такива появи на духове. Всъщност срещат се относително често. Мислиш си, че виждаш Ема, защото не е по силите ти да понесеш вината. Чувстваш, че си съучастник в трагедията, че ако си можел да обърнеш повече внимание… — Шилц вдигна ръка. — Но вече сме обсъждали това доста пъти. Искрено съжалявам, че нищо не се е променило за теб, Джак.
— Значи и ти не ми вярваш.
— Не съм казал това. Наистина ти вярвам, че си видял Ема, че тя ти е говорила, но всичко е било в главата ти. — Шилц пое дъх. — Умираме, отиваме в рая… или в ада. Няма никакви духове, никакви странстващи призраци.
— Откъде знаеш?