Джак чу внезапния пукот на автоматичен огън. Раздразнението му избухна.
— Ема, нямам време за младежките ти лудории.
— Това не е лудория, татко! Това не може да чака. Идвам…
— Господи, Ема, не ме ли чуваш? Не сега. — И той затвори телефона.
Мобилният звънна отново, но той вече се беше върнал към суматохата.
Акцията беше успешна. Покрай последвалите напрегнати събития той напълно забрави за обаждането на Ема. Но това не продължи дълго. След седемнайсет минути Джак получи ново обаждане. Възможно най-бързо и с включени бяло-сини светлини той подкара към мястото на катастрофата — „Сайгон Роуд“, близо до една изолирана отсечка на магистралата „Джорджтаун Пайк“ до Дрейнсвил Дистрикт Парк. Плътно залесеният и рядко населен район беше ограден с жълта лента. Екип от униформени служители се въртеше около двама щатски полицейски детективи, а четирима яки парамедици трамбоваха между мястото на самата катастрофа и двете линейки, върху чиито бели покриви присветваха червени светлини.
Джак слезе от колата и за момент не можеше да направи нищо, дори да мисли. Мозъкът му беше като скован. В същото време краката му като че ли отказваха да го държат. Колата сякаш беше прикрепена към един голям бряст. Следи от гуми по шосето зад колата криволичеха към дървото. Внезапно в съзнанието на Джак изплува споменът за обаждането на Ема. Той бе твърде погълнат от акцията, за да осъзнае колко разстроена беше тя. Затова ли беше изгубила контрол над колата? Дали се е забила в дървото, преди да успее да дойде на себе си?
Един от униформените служители се приближи към него и протегна ръка, за да го спре.
— Какво, по дяволите, се е случило? — извика Джак в лицето му, като че ли вината за катастрофата беше негова.
Униформеният изръмжа нещо, което Джак не чу. Механично Джак показа служебната си карта и униформеният отстъпи.
Когато видя задницата на колата, която изглеждаше странно непокътната в сравнение с останалата й част, го побиха тръпки. Тай разпозна регистрационните номера — синя „Тойота Камри“, 1999 година. Всички съмнения изчезнаха. Това беше колата на Ема.
— Някой ще ми каже ли какво, по дяволите, се е случило? — извика той отново.
През цялото време по пътя насам си повтаряше, че сигурно е грешка, че не колата на Ема се е отклонила от пътя с висока скорост, удряйки се челно в дърво, че мъртвото момиче зад волана не е неговата дъщеря.
Беше нелепото желание на човек, който прави отчаян опит да промени действителността. Видя я в момента, в който стигна до местопроизшествието. Ема беше изхвърчала от колата. Джак приклекна до нея на твърдата земя, почерняла от бензин и кръв. Кръвта на неговата дъщеря. Той се наведе и взе главата й в обятията си, както в деня на раждането й. Боже мой, вярно е, помисли си. Не беше кошмар, от който щеше да се събуди разтреперан, но облекчен. Беше истина. Това беше неговият съсипан живот. Защо му се беше обадила? Какво искаше? Къде отиваше така паникьосана? Сега той никога нямаше да разбере. Краткият й и горчив живот се спусна към него като локомотив и го удари с пълна сила — здраво розово бебе, което той люлееше и приспиваше; щапукащо хлапе, на което помагаше да преодолее препятствията в дневната; момиченце, което го изпълваше със страхопочитание, докато се катереше по пързалката и после се спускаше; красивите й тъмни и ясни очи, които бе вперила в него, докато му махаше на първия учебен ден. И сега този фатален удар, който унищожи и двама им.
Тя си беше отишла. За миг. За частица от секундата. Като облак или вятър. След като тя се отдели от него, какво направи той, за да прояви интерес към нея, да й покаже, че я обича? И най-лошото от всичко — къде беше той, когато тя се нуждаеше от него най-много? И къде е тя сега? Не че беше религиозен, не си падаше по илюзиите за рай и ангели, но наистина беше немислимо тя да е изчезнала в нищото. Обзе го ужас, че времето му с нея дори не беше започнало. Самозалъгване — само това означаваха мислите му, защото той нямаше вяра, нямаше за какво да се хване освен за наранената глава на собственото си дете, на неговото бебе, неговото малко момиченце.
Къде беше той, когато тя се появи на бял свят? Занимаваше се с открадната от Форт Макнеър пратка автомати „ХМ8“, за да не попадне тя в ръцете на колумбийски наркопласьори, които имаха голяма нужда от оръжията. Тоест беше не където трябва — точно както и днес.
Беше му извънредно трудно да я гледа, да поглъща с поглед всичките тези белези от изгаряния, разкъсвания, натъртвания, но в същото време не можеше да извърне очи, защото се боеше, че ще я забрави. Страхуваше се, че когато този момент отмине, тя ще се превърне само в сън.