Толкан кимна.
— Рон е медицински работник там. В психиатричното отделение.
Ансамбълът от съвременни сгради на „Сисли Мемориъл“ заемаше голяма част от един имот на „Слийпи Холоу Роуд“ в покрайнините на Фолс Чърч, Вирджиния. Нина предложи да позвънят и да проверят дали Крей е на смяна, но Джак не се съгласи.
— Преди всичко искам да избегнем вероятността да го предупредят. На второ място, дори и да не е там, от „Личен състав“ би трябвало да имат негова актуална снимка.
Оказа се, че Крей не е на дежурство. Всъщност шефът на психиатричното отделение ги уведоми, че не работи там от две години.
Насочиха ги към „Личен състав“, откъдето получиха последния известен адрес на Крей, който съвпадаше с този в списъка, даден им от Крис Армитидж. Но снимката на Крей беше унищожена.
Крей живееше на „Тайлър Авеню“, на не повече от шест минути път. Нина мълчеше почти през цялото време. Накрая се обърна към Джак:
— Сигурно ме мислиш за голяма невротичка.
Джак се концентрира върху шофирането. Този район до голяма степен му беше непознат и искаше да е сигурен, че е прочел всеки един пътен знак.
Нина прие мълчанието му за съгласие.
— Да, така си мислиш.
— Какво те е грижа какво мисля?
— От една страна, работим заедно. От друга, аз те харесвам. Мозъкът ти не работи като на останалите, досега не съм срещала такъв като теб.
— Ще го приема за комплимент.
Тя леко кимна в знак на съгласие.
— За много кратко време започнах да вярвам на твоите така наречени предчувствия.
— Би ли ги нарекла по друг начин?
Тя кимна.
— Да, ако имах дума, с която да ги опиша. Но каквото и да представляват, те са нещо повече от предчувствия. — Тя облегна глава назад. — Ако прекарам още време с теб, ще започна да се съмнявам в собствените си възприятия досега.
Тя сложи ръка върху неговата.
— Между нас прехвърча нещо под старите дъбове, където Ема е бягала от училище през нощта. — Показалецът й се сви и нокътят й одраска леко и еротично дланта му. — Защо не продължим от този момент нататък?
Той натисна спирачките, за да разчете уличния знак. А и въздухът между тях да се разведри.
— Слушай, Нина, поласкан съм. Но за да няма недоразумения, аз не си падам по чукането.
— Твърде много усложнения?
Образът на Шарън стоеше до него — с дългите й крака, придобили съблазнителен тен, коса, преметната през лицето й, и онзи загадъчен поглед, който той обичаше, защото така и не успя да разбере напълно какво означаваше или предвещаваше.
— И това също.
— А ако не бяхме партньори? Мога да уредя…
— Ще е без значение.
— Прям си. — Нина махна с ръка. — Бившата още ти е под кожата?
Той зави по „Тайлър Авеню“ и забави ход. Почти пълзяха.
— Добре, забрави. Уважавам личното пространство. Във всеки случай, самотата крие в себе си определено предимство. Кара те да се чувстваш жив, запознава те със самия теб.
Джак се подразни.
— Нямах предвид това.
— Ти просто не го изрече. — Тя извади цигара и я запали. — Имам един въпрос. Имаш ли представа с кого се е срещала Ема под дъбовете?
— Животът на дъщеря ми беше затворена книга за мен. Беше добре прикрит като бърлога на шпионин.
— Не се ли разрови?
— Защо? — Тя засегна болезнен нерв и той изригна. — Дъщеря ми е мъртва.
34.
Джак се качи по покритата с плочи пътека и почука на вратата. Веднага се разнесе кучешки лай. Отвътре се чу тропот, а после и ситни, леки стъпки. Вратата се отвори и пред него застана жена на средна възраст в пеньоар. От устата й висеше цигара.
— Да? — Тя погледна Джак право в очите без следа от страх.
Джак се прокашля.
— Рон Крей у дома ли е?
Кучето в къщата продължи да лае. Жената присви очи от дима, който се издигаше от цигарата й.
— Кой?
— Рон Крей, госпожо. — Нина пристъпи нагоре.
— А-а-а, той. — Жената се изкашля хрипкаво. — Той живееше тука преди. Изнесе се преди… около шест месеца.
— Знаете ли къде отиде?
— Не. — Кучешкият лай стана истеричен. Жената мушна глава навътре. — За бога, Мики, млъкни! — Тя пак се обърна. — Съжалявам. Хората го изнервят. Сигурно ще снесе нещо на балатума в кухнята. — Тя изсумтя. — Поне килимът ще бъде пощаден.