Натаниел Хоторн
Дъщерята на Рапачини
Преди много време един млад човек на име Джовани Гасконти пристигна в Падуа от по-южната част на Италия да продължи образованието си в университета. С малкото, си златни дукати в джоба Джовани нае голяма мрачна стая в стара сграда, достатъчно представителна на външен вид, за да е била Някога дворец на благородник от Падуа — всъщност над входа й се виждаше гербът на отдавна изчезнал род. Новодошлият младеж, който съвсем не бе незапознат с великата поема, създадена в страната му, си спомни, че Данте бе обезсмъртил в своя Ад един от предшествениците на въпросния род, човек, навярно обитавал същата къща, чрез описание на агонията му. Тези мисли и породилите се асоциации, както и склонността към драматизъм, естествена у млад човек, отделил се за пръв път от родното си място, накараха Джовани да въздъхне дълбоко, когато огледа запустялото и занемарено жилище.
— Света Дева Мария, синьор,! — възкликна старата госпожа Лизабета, на която младежът бе спечелил симпатията с подчертаната си хубост и тя гостоприемно се опитваше да придаде на стаята обитаем вид. — Как може да въздиша така млад човек! Мрачна ли намирате къщата? За бога, подайте си главата от прозореца и ще видите, че грее ослепително слънце като във вашия Неапол.
Джовани машинално направи това, което го посъветва старата жена, но не беше съвсем съгласен с нея, че слънцето в Падуа свети ярко както в южна Италия. Макар и по-слабо, то огряваше градината под прозореца и озаряваше с благотворните си лъчи разнообразните растения, отгледани, изглежда, изключително грижливо.
— Тази градина към къщата ли е? — попита Джовани.
— Опазил ни господ, синьор! Не бих говорила така, ако там растяха полезни билки — отвърна старата Лизабета. — Не е към къщата! Градината се обработва собственоръчно от синьор Джакомо Рапачини, известен доктор, за когото гарантирам, че знаят чак в Неапол. Говори се, че от растенията той приготвя лекарства, силни като магия. В градината често можете да видите синьор доктора да работи, а също навярно и синьората, неговата дъщеря — да бере необикновените цветя, растящи там.
Старата жена вече бе наредила, доколкото можеше, стаята, и като пожела на младия човек да го закрилят светиите, излезе.
Джовани все още нямаше с какво друго да се занимава освен да гледа в градината през прозореца. От вида й той заключи, че е една от тези ботанически градини в Падуа, от които няма по-стара в цяла Италия и в света. А не беше изключено някога да е била място за отдих на богато семейство, защото в средата имаше развалини от мраморен фонтан, изящно изваян, но така трагично порутен, че бе невъзможно човек да си представи първоначалния му вид от отделните парчета. Водата обаче продължаваше весело да струи и да блести на слънцето както винаги. Слаб бълбукащ звук достигна до прозореца на младия човек и му навя мисълта, че фонтанът е безсмъртен дух, непрестанно леещ своята песен, без да обръща внимание на промените наоколо и на това, че един век го е въплътил в мрамор, а друг е пръснал тленните му отломки по земята. Навсякъде около басейна, където се изливаше водата, растяха най-разнообразни растения, които явно изискваха обилна влага за гигантските си листа, а в някои случаи — за пищните си, разкошни цветове. Особено се открояваше в мраморната си ваза посред басейна храст, богато обсипан с пурпурни цветове, всеки един с блясъка и великолепието на скъпоценен камък и като цяло представляваше такава сияйна гледка, че можеше да огрява градината дори и да няма слънце. Навсякъде имаше засадени нагъсто растения и билки, не така красиви, но и по тях личеше, че са грижливо отглеждани сякаш заради индивидуалните им качества, известни на академичния ум, който ги обработваше. Някои бяха в богато украсени със старинна дърворезба сандъчета, а Други — в обикновени градински саксии. Някои се виеха като змии по земята или се извисяваха нагоре, като използуваха за това всичко, попаднало на пътя им. Едно растение бе обвило статуята на Вертумнус, която бе така забулена и покрита с драперия от спускащата се зеленина и бе така успешно украсена, че можеше да послужи за етюд на скулптор.
Докато Джовани стоеше на прозореца, той дочу шумолене зад завесата от листа и разбра, че някой работи в градината. Човекът скоро се показа — не беше обикновен работник, а висок, слаб, блед и болнав мъж, облечен в черен халат на учен. Беше прехвърлил средната възраст, с прошарена коса, остра сива брада, но лицето му, излъчващо интелект и култура, дори и в младежките години не е могло да изразява голяма сърдечност.
Безгранично беше вниманието, с което този ученградинар разглеждаше всеки храст поотделно — като че надничаше в най-скритата им природа, правеше наблюдения с оглед на лечебната им и въздействена сила и установяваше защо едно листо расте с такава форма, а друго с инаква и защо тези и тези цветя се различават помежду си по цвят и благоухание. И все пак, въпреки това дълбоко разбиране от негова страна, нямаше и следа от интимност между него и растителния свят. Напротив, той отбягваше докосването им или прякото вдишване на аромата им с предпазливост, която направи много лошо впечатление на Джовани — този човек се държеше, като че се движи в зловредна среда, сред диви зверове, смъртоносни змии или зли духове, които, ако ги отпуснеше за миг, щяха да излеят ужасно гибелно гнева си върху него. Много страшно и странно бе за представите на младежа да долови чувството за несигурност у човек, който обработва градина — най-простото и невинно човешко занимание, представляващо едновременно труд и източник на радост за несъгрешилите прародители на човешкия род. Нима това бе райската градина в днешния свят? А този човек, с усещането си за злото в това, което ръката му отглежда, не беше ли съвременният Адам?