Балиони сложи малък, изящно изработен съд на масата и си отиде, като остави казаното от него да окаже своето въздействие върху съзнанието на младежа.
„Ще осуетим плановете на Рапачини“ — си мислеше той, като се усмихваше вътрешно, докато слизаше по стълбите, — „но трябва да признаем истината за него — той е забележителен човек, забележителен човек наистина, обаче е отвратителен шарлатанин в лекарската си практика и поради това тези, които уважават добрите стари принципи в професията на лекаря, не могат да го търпят.“
Както вече бе споменато, по време на цялото му познанство с Беатриче, Джовани понякога се измъчваше от догадки относно характера й. Но той напълно я бе възприел като естествено, непринудено, отзивчиво и безхитросно същество и образът, представен сега от професор Балиони, изглеждаше странен и неправдоподобен, като че самият Джовани никога не бе имал подобни първоначални впечатления. Вярно е; че бе запазил неприятни спомени от първото зърване на момичето. Той не можеше напълно да забрави букета, изсъхнал в ръката й, нито пък насекомото, тупнало както си летеше из въздуха без всякаква друга видима причина освен благоуханието на дъха й. Тези случаи обаче, смекчени от чистото сияние на характера й, губеха силата си на очевидни факти и се възприемаха като измамни халюцинации, независимо по какъв начин сетивата им бяха придали реална форма. Защото има нещо по-истинско и действително от това, което виждаме с очи или докосваме с ръка. Като се основаваше именно на подобно по-силно доказателство, Джовани бе изградил доверието си към Беатриче, макар че го бе сторил по-скоро под силния напор на възвишените й качества, отколкото поради някаква голяма и благородна вяра у себе си. Но сега душата му не можеше да бъде така извисена, както в началото на силната му страст. Той се сгромоляса, изпълзя сред дребнави съмнения и с това оскверни чистата непорочност на образа на Беатриче. Не че се отказа от нея, но прояви съмнение. Реши се да направи сериозна проверка, за да се убеди веднъж-завинаги дали наистина съществуват във физиката й тези ужасни качества, @накои го не можеше да не съответствува и чудовищна психика. Поради голямото разстояние очите му може би са се заблудили относно гущера, насекомото и цветята. Но ако можеше да види съвсем отблизо как свеж росен букет внезапно увяхва в ръката на Беатриче, нямаше да има място за повече колебание. С тази мисъл той изтича до цветарския магазин и купи букет, по койтО все още блестяха като бисери утринни капчици роса.
Бе настъпил обичайният час за ежедневната му среща с Беатриче. Преди да слезе в градината Джовани не пропусна да огледа фигурата си в огледалото — суетност, нормална за красив млад човек, но това, че тя се проявяваше в такъв тревожен и трескав момент, говореше за известна повърхностност на чувствата и неискреност в характера. Той обаче се огледа и си помисли, че чертите му никога преди не са били така одухотворени, очите му — толкова живи, а бузите му — пламнали от наситения с емоции живот.
— Поне — помисли си той — отровата й не е проникнала още в моя организъм. Аз не съм цвете, за да увяхна в ръцете й.
При тази мисъл той погледна букета, който не бе изпускал от ръка. Побиха го тръпки на неописуем ужас по цялото тяло. когато забеляза, че росните цветя бяха почнали да клюмат — имаха вид като че са били свежи и прекрасни предния ден. Джовани пребледня като платно, застана неподвижно пред огледалото и се вгледа в собственото си отражение там сякаш виждаше подобие на страшилище. Той си припомни забележката на Балиони за аромата, уж изпълващ стаята. Навярно е от отровния й дъх! След това погрепера от ужас — ужас от себе си. След като излезе от вцепенението, започна да наблюдава с любопитни очи един паяк, който усърдно провесваше паяжината си от старинния корниз на жилището и непрекъснато сновеше из изкусната мрежа от линии — това бе един много енергичен н деен паяк. Джовани се наведе над насекомото и го обгърна с дълбокия си дъх. Паяжината затрептя от конвулсиите в тялото на малкия труженик. Джовани отново го обгърна с дъха си, сега по-дълбок и продължителен и наситен с отровното чувство в сърцето му. Той не знаеше дали го прави от злоба или просто от отчаяние. Крайниците на паяка потръпнаха и той се отпусна мъртъв на прозореца.