„Проклет бъди! Проклет!“ — измърмори Джовани, като имаше пред вид себе си. — „Толкова ли отровен си станал, че това смъртоносно насекомо умира от дъха ти?“
В същия миг топъл звучен глас долетя от градината.
— Джовани! Джовани! Закъсняваш! Защо се бавиш? Слез!
„Да!“ — отново измърмори Джовани. — „Тя е единственото същество, което моят дъх не може да убие! А добре би било да можеше!“
Той се втурна надолу и след миг се изправи пред грейналите влюбени очи на Беатриче. Само минута преди това гневът и отчаянието му бяха толкова големи, че не желаеше нищо друго така силно, както да я умъртви с поглед. Но присъствието й му оказа въздействие, твърде осезателно, за да се отърси от него — спомни си за нежната, благотворна сила на женската й природа, така често предизвикваща у него благоговейно смирение. Спомни си за святите, страстни изблици на сърцето й, когато чистият фонтан извираше от дълбините и се изливаше в своята прозрачност пред душата му. Ако Джовани умееше да цени тези спомени, те биха го убедили, че цялата грозна загадка с само обикновена измама и че каквито и облаци от зло да са се струпали около нея, истинската Беатриче е небесен ангел. Макар и да не бе способен на подобна възвишена вяра, все пак присъствието й не беше загубило магическата си сила. Яростта на Джовани премина в мрачна апатия. С бързото си интуитивно усещане Беатриче моментално почувствува, че между тях е зейнала черна пропаст, която нито той, нито тя могат да преодолеят. Те повървяха заедно, тъжни, без да разговарят и така стигнаха до мраморния фонтан и до басейна, където растеше храстът с цветове като скъпоценни камъни. Джовани се стресна от жадната наслада — направо ненаситна — с която, забеляза, тя вдишваше аромата на цветята.
— Беатриче — попита той внезапно — откъде е този храст?
— Баща ми го е създал — отговори тя просто.
— Създал го е! Създал го е! — отвърна Джовани — Какво искаш да кажеш, Беатриче?
— Той е човек, издъно запознат с тайните на природата — отвърна Беатриче — и в момента, в който съм се появила на белия свят, от земята поникнало това растение — рожба на науката и интелекта му, докато аз съм била земното му дете. Не го доближавай! — извика тя, когато забеляза с ужас, че Джовани пристъпва към храста. — То има свойства, които не си и сънувал. Но аз, мили Джовани, растях и разцъфвах с растението и ме хранеха с аромата му. То ми е като сестра и го обичам с човешка привързаност, защото, уви, не си ли забелязал, че съществува страшна орис.
Тук Джовани така мрачно се намръщи, че Беатриче спря и затрепера. Но вярата й в нежните му чувства я окуражи и тя се изчерви, че за миг се бе усъмнила.
— Съществуваше страшна орис — продължи тя, — резултат на гибелната любов на баща ми към науката, която ме бе лишила от компанията на себеподобните ми. Ох, колко самотна бе твоята бедна Беатриче, скъпи Джовани, докато господ те изпрати.
— Тежка ли бе ориста? — попита Джовани като вторачи поглед в нея.
— Едва напоследък проумях колко тежка е била — отвърна тя нежно. — О, да, но сърцето ми е спяло и затова не е страдало.
Мрачната му навъсеност премина в ярост, като че светкавица изтрещя от тъмен облак.
— Проклета да си! — извика той със злобно презрение и гняв. — Щом се умори от самотата си, ти откъсна и мен от човешкия живот и ме примами в твоя свят на неописуем ужас.
— Джовани! — възкликна Беатриче и го погледна с големите си блестящи очи. Значението на думите му не бе стигнало до съзнанието й — тя бе направо като ударена от гръм.
— Да, отровна твар — повтори Джовани, извън себе си от възбуда. — Ти го направи! Ти ме порази! Ти изпълни вените ми с отрова! Превърна ме в омразно, грозно, отвратително и смъртоносно създание като тебе — най-голямото и отвратително чудовище в света. Ако дъхът ни се окаже гибелен един за друг, както и за останалите, да слеем устни в целувка на неизразима омраза и да умрем.
— Какво ме сполетя? — прошепна Беатриче и тихо стенание се изтръгна от сърцето й. — Света Дево, пощади клетото дете с разбито сърце!
— Ти ли? Нима ти се молиш? — извика Джовани със същото сатанинско презрение. — Самите молитви, които устните ти изричат, заразяват смъртоносно атмосферата. Да! Да! Хайде да се молим! Да идем в черква и да потопим пръстите си в светената вода отпред. Идващите след нас ще загинат като от чума. Да опишем кръстове във въздуха! Те ще са като проклятия под формата на свещени символи.
— Джовани — каза Беатриче спокойно, защото мъката й бе неизмерима. — Защо се причисляваш към мен с тези ужасни думи? Вярно е, че аз наистина съм това страшно същество, което описваш. Но ти, какво общо имаш ти, който само можеш да махнеш с ръка на нещастието ми, да се смесиш с хората и да забравиш, че по земята някога е пълзяло чудовище като бедната Беатриче?