— Правиш се, че не знаеш ли? — попита Джовани като се намръщи. — Гледай! Придобих тази способност от невинната дъщеря на Рапачини.
Един рояк летни насекоми прелетя из въздуха, търсейки храната, която благоуханията на цветята в смъртоносната градина обещаваха. Те закръжиха около главата на Джовани, очевидно привлечени от него по същата причина, която ги бе примамила за миг около няколко храста. Той насочи дъха си към тях и се усмихна злорадо на Беатриче, когато поне двадесетина мушички паднаха мъртви на земята.
— Виждам! Виждам! — извика Беатриче. — Това е гибелната наука на баща ми. Не, не, Джовани. Не съм аз! Не бих го сторила! Мечтаех само да те обичам и да бъда с теб за кратко време, а после да те оставя да си идеш и да запазя само образа ти в сърцето си. Защото, Джовани, повярвай, макар че тялото ми е подхранвано с отрова, душата ми е създадена от бога и любовта за нея е насъщна храна. Но баща ми — той ни е свързал с тази страхотна участ. Да! Отритни ме, стъпчи ме, убий ме! О, какво е смъртта след думите, които изрече? Но не съм аз! Не бих го направила за нищо на света!
Джовани бе излял гнева си в своето словесно избухване. Сега го облада спомен, печален, но нелишен от нежност, за задушевната и странна връзка между него и Беатриче. Те стояха, така да се каже, напълно самотни и самотата им не би могла да изчезне и сред най-шумната тълпа. Не би ли трябвало тогава човешката пустиня край тях да тласне тази изолирана двойка по-силно един към друг? Ако те бяха жестоки помежду си, кой тогава би бил добър към тях? Освен това, помисли си Джовани, няма ли все пак някаква надежда той отново да стане обикновен човек и да отведе Беатриче, вече избавената Беатриче, за ръката? О, слаба, егоистична и недостойна душа, която допуска, че са възможни истински съюз и истинско щастие, след като една толкова гореща любов като тази на Беатриче бе тъй жестоко накърнена от унищожителните думи на Джовани. Не, не! Подобна надежда не можеше да съществува. С разбитото си сърце Беатриче трябваше да премине отвъд границите на Времето — трябваше да промие раните си в някой извор на рая и мъката й да бъде заличена от светлината на безсмъртието — само тогава би била добре. Но Джовани не разбираше това.
— Скъпа Беатриче — каза той, като се доближи към нея, а тя се отдръпна както винаги, когато я доближаваше, но този път подтикът й бе различен. — Скъпа Беатриче, съдбата ни не е още така безнадеждна. Гледай! Това е ефикасно лекарство, което според думите на един мъдър доктор е едва ли не чудотворно със своята целебност. В него влизат съставки, напълно противоположни на тези, с които ужасният ти баща стовари бедата върху главите ни. Това е екстракт от благотворни билки. Искаш ли да го изпием заедно и с това да се пречистим от злото?
— Дай ми го! — каза Беатриче и протегна ръка да поеме малкия сребърен съд, които Джовани извади от пазвата си. Като наблягаше специално на думите си, тя добави: — Аз ще пия, а ти изчакай резултата.
Тя допря противоотровата на Балеони до устните си и в същия миг изпод свода се появи фигурата на Рапачини, който тръгна бавно към мраморния фонтан. Като приближи, бледият учен сякаш отправи ликуващ поглед към красивите младежи, също както художникът, отдал живота си, за да сътвори картина или група статуи, накрая би изпитал удовлетворение от постижението си. Той поспря, от съзнанието за сила приведената му фигура се изправи. Простря ръце над тях като баща, произнасящ благословия към децата си. Но със същите тези ръце той бе влял отрова в кръвта и живота им. Джовани се разтрепери. Беатриче потръпна нервно и притисна ръка към сърцето си.
— Дъще моя — каза Рапачини ти вече не си самотна на този свят. Откъсни един от скъпоценните цветове на храста — твоя сестра — и накарай своя младоженец да го носи до сърцето си. Той вече няма да му навреди. Моята наука и разбирателството помежду ви оказаха такова въздействие върху организма му, че сега той се отделя от обикновените хора както и ти, дъще моя, рожба на успеха ми, моя гордост, се отделяш от простосмъртните жени. Вървете тогава по света тъй скъпи един за друг и страшни за всички останали.
— Татко мой — каза Беатриче с отпаднал глас и докато говореше, държеше ръка на сърцето си — защо докара такава злочеста орис на чедото си?
— Злочеста ли? — възкликна Рапачини. — Какво искаш да кажеш, глупаво момиче? Нима смяташ, че е злочестие да си надарена с чудесни качества, на които врагът не може да противостои нито с власт, нито със сила? Злочестие ли е да можеш да сразяваш и най-могъщите с дъха си? Злочестие ли е да си толкова страшна, колкото и красива? Тогава би ли предпочела съдбата на една слаба жена, изложена на всички злини и неспособна да извърши ни една от тях?