През деня той поднесе почитанията си на синьор Пиетро Балиони, професор по медицина в университета, лекар с голяма известност, комуто носеше препоръчително писмо. Професорът бе възрастен, очевидно благ по природа, с привички на общителен човек. Той задържа младежа на обяд и бе много приятен — особено след една-две чаши тосканско вино — със свободния си оживен начин на разговор. Като предположи, че хората на науката от Падуа непременно са близки помежду си, Джовани намери случай да спомене името на доктор Рапачини, но професорът не откликна така възторжено, както бе очаквал.
— Не подобава на един жрец на медицината — каза професор Пиетро Балиони в отговор на въпроса на Джовани, — да се въздържа да изкаже заслужена и оправдана похвала на лекар, изкусен като Рапачини. Но от друга страна ще ми тежи на съвестта, ако позволя достоен младеж като вас, синьор Джовани, синът на мой стар приятел, да получи погрешна представа относно човек, от когото може след време да зависи животът му. Истина е, че нашият уважаван доктор Рапачини е по-учен от всички във факултета и дори, с Изключение на един човек навярно — в Падуа и цяла Италия. Но има сериозни възражения спрямо професионалните му качества.
— И какви са те? — попита младият човек. — От болест на тялото или на душата се оплаква моят приятел Джовани, че така се интересува от лекари? — попита професорът с усмивка. — Що се отнася до Рапачини, разправят — и аз, тъй като го познавам добре, мога да потвърдя това, — че за него безкрайно по-важна от хората е науката. Пациентите му го интересуват само като обекти на нов експеримент. Той е готов да пожертвува човешки живот, дори своя или на най-близък човек, само за да прибави малко зрънце към огромния си запас от знания.
— Според мен той наистина е ужасен човек — забеляза Гасконти, като мислено си припомни студеното, свръхинтелектуално изражение на Рапачини. — И все пак, уважаеми професоре, не е ли той благороден по дух? Срещат ли се много хора, способни на подобна възвишена любов към науката?
— Да ни пази господ — отвърна професорът, малко раздразнено — от такива, ако те не се отнасят по-разумно отколкото Рапачини към изкуството на лечението. Според неговата теория всички лечебни свойства се съдържат във веществата, наричани от нас растителни отрови. Той ги обработва със собствените си ръце и се говори, че е получил нови видове отрова, по-ужасни от тези, с които природата би могла да зарази земята без съдействието на подобен учен човек. Не може да се отрече, че синьор докторът прави по-малко злини, отколкото може да се очаква при наличието на отровни вещества от този род. От време на време, трябва да се признае, той е постигал или поне така е изглеждало, чудесни лечебни резултати. Но по мое лично мнение, синьор Джовани, той не заслужава да бъде много възхваляван за сполуките си, тъй като твърде вероятно е те да са случайни, а трябва да му се потърси строга отговорност за неуспехите, за които с основание може да се твърди, че са по негова вина.
Младежът би приел мнението на професора с големи резерви, ако знаеше, че между Балиони и доктор Рапачини съществува старо професионално съперничество, в което по мнението на другите надделяваше Рапачини. Ако читателят проявява склонност към собствени преценки, ние ще го насочим към някои трактати с готически шрифт от двамата учени, съхранени в катедрата по медицина при университета в Падуа.
— Не зная, мъдри професоре — отвърна Джовани, като размишляваше за споменатата изключителна страст към науката у Рапачини. — Не зная колко силно обича този лекар изкуството си, но безспорно има нещо друго, по-скъпо за него. Той има дъщеря.
— Аха! — възкликна професорът през смях. — Ето че нашият приятел Джовани изплю камъчето. Вие сте чули за дъщеря му, по която са пощурели всички младежи в Падуа, макар че малцина са имали някога щастието да зърнат лицето й. Малко зная за синьора Рапачини освен това, което се говори: че баща й я е обучил добре в науката си и че макар да е млада и хубава, според мълвата тя заслужавала да заема професорско място. Навярно баща и я готви за моето! Има и други нелепи слухове, за които не си заслужава да се говори или да им се обръща внимание. Хайде, синьор Джовани, изпийте си чашата вино.