Джовани се завърна в квартирата си, малко разгорещен от виното, изпито на един дъх, от което в съзнанието му заплуваха странни фантазии относно доктор Рапачини и красивата му дъщеря. На връщане бе минал случайно покрай цветарски магазин, където купи букет свежи цветя.
Като се изкачи в стаята си, той седна близо до прозореца в падащата от стената сянка, така че можеше да наблюдава всичко долу, без да има опасност да бъде забелязан. Пред погледа му се разкри безлюдна градина. Странните растения се къпеха в слънчевата светлина и от време на време си кимаха леко едно на друго, като че изразяваха разбирателство между родственици. В средата до порутения фонтан се издигаше разкошният храст, отрупан с ярки скъпоценни цветове — те блестяха на слънцето, отраженията им грееха от дълбините на басейна и той сякаш преливаше от пъстроцветни сияния. Отначало, вече казахме, градината бе безлюдна. Скоро обаче — както Джовани бе очаквал със скрита надежда, примесена със страх — изпод древния изваян свод се появи фигура, която се спусна между редиците от растения, вдишвайки различните аромати, като че бе създание от старинните класически предания, хранещо се с нежни благоухания. Когато я зърна отново, младият човек дори се изненада като видя колко по-хубава бе тя в действителност, отколкото в спомена му — толкова ослепителна и ярка бе красотата й, че девойката грееше от лъчите на слънцето и както си прошепна Джовани, несъмнено осветяваше по-сенчестите места по градинската пътечка. Сега лицето й се виждаше по-ясно от преди и той бе изумен от израза на простосърдечност и благост — качества, които не влизаха в представите му за нейния характер, и това отново го накара да се замисли що за човек е тя. И този път не пропусна да забележи — или поне така му се стори — сходството между красивото момиче и великолепния храст, който бе надвесил цветовете си, подобни на скъпоценни камъни, над фонтана — една прилика, която Беатриче странно желаеше да подчертае с модела на роклята си и избора на багрите.
Когато приближи храста, тя разтвори ръце, като че раздвижена от силна страст, и обгърна клонките му в интимна прегръдка — толкова интимна, че лицето й се скри сред листата като в гръд, а блестящите й къдрици се оплетоха в цветовете.
— Обгърни ме с дъха си, сестрице — възкликна Беатриче, — защото се задушавам от обикновения въздух. И ме дари с този твой цвят, който ще откъсна най-нежно от стъблото и ще закича близо до сърцето си.
След тези думи красивата дъщеря на Рапачини откъсна един от най-едрите цветове на храста и тъкмо в мига, когато се канеше да го закичи на гръдта си, се случи нещо странно — освен ако зрението на Джовани, замъглено от виното, не го лъжеше. Малка оранжева животинка от рода на гущерите или хамелеоните случайно пропълзя по пътечката точно в краката на Беатриче. На Джовани се стори — но от разстоянието, на което се намираше, той трудно можеше да види такава подробност — въпреки това му се стори, че една-две капки от стъблото на откъснатия цвят паднаха върху главата на гущера. За миг влечугото силно се сгърчи, а след това се изпъна неподвижно на слънцето. Беатриче забеляза това необичайно явление и се прекръсти тъжно, но без всякакво учудване. След това обаче изобщо не се поколеба и закичи гърдите си със смъртоносното цвете. То заруменя там едва ли не с ослепителния блясък на скъпоценен камък, като придаваше на роклята и на вида й очарованието, което нищо друго на света не можеше да им придаде. А Джовани излезе от сянката в прозореца, наведе се напред, но веднага се отдръпна, като си шепнеше и тръпнеше.
„Не сънувам ли? Наистина ли виждат очите ми? — се питаше той. — Що за създание е тя? Дали да смятам, че е красива или неописуемо страшна?“
Сега Беатриче се разхождаше бавно из градината и приближи дотолкова прозореца на Джовани, че той бе принуден да покаже открито глава, за да удовлетвори острото и болезнено любопитство, което тя предизвикваше. В този миг над градинския зид прелетя красиво насекомо — навярно бе летяло из града и не бе открило цветя или зеленина сред древните хорски убежища, докато тежките благоухания на растенията в градината на Рапачини не го бяха примамили отдалеч. Още преди да кацне на цветята, това блестящо крилато видение като че бе привлечено от Беатриче и не бързаше да се приземи, а закръжи около главата й. Не можеше да бъде другояче, освен очите му да го лъжеха. И така да беше — на Джовани се стори, че докато Беатриче наблюдаваше насекомото с детинска наслада, то започна да отмалява и накрая тупна в краката й. Пъстроцветните му крилца потрепнаха — то бе мъртво. Не виждаше какво друго би могло да причини смъртта му, освен нейният дъх. Беатриче отново се прекръсти и като се надвеси над мъртвото насекомо, въздъхна тежко.