Едно неволно движение на Джовани привлече погледа и към прозореца. Там тя съзря красивата глава на младежа — глава, по скоро гръцка, отколкото италианска, с хубави правилни черти и пробляскващо злато в къдрите, надвесена над нея като кръжащо във въздуха същество. Почти без да съзнава какво върши, Джовани хвърли букета, който бе стискал в ръка.
— Синьора — каза той — това са хубави свежи цветя. Закичете се с тях в името на Джовани Гасконти.
— Благодаря, синьор — отвърна Беатриче със звучния си глас, леещ се като музика, а изказът на лицето й бе @полудетскиполуженствен. — Приемам подаръка ви и на драго сърце бих се отблагодарила с това разкошно пурпурно цвете, но ако ви го подхвърля, няма да можете да го уловите. Така че синьор Гасконти трябва да приеме само благодарностите ми.
Тя повдигна букета от земята, след което, сякаш вътрешно засрамена, че бе нарушила моминската си сдържаност, защото отвърна на поздрава на непознат, бързо прекоси градината в посока към домасиНо колкото и кратък да бе този миг, на Джовани му се стори, че когато се скриваше под изваяния свод, красивият букет беше вече започнал да увяхва в ръцете й. Това бе случайно хрумване, защото нямаше никаква вероятност да види от такова разстояние дали някое цвете е увяхнало или не.
Много дни след случилото се младежът отбягваше прозореца към градината на Рапачини, като че нещо грозно и чудовищно щеше да порази погледа му, ако се излъжеше да погледне. Съзнаваше, че до известна степен се е изложил на въздействието на непонятна сила като бе влязъл в разговор с Беатриче. Най-благоразумно беше, ако сърцето му наистина е застрашено, веднага да напусне квартирата си и самия град Падуа. Друга възможност бе, доколкото може, да свикне с понятния образ на Беатриче през деня, като по този начин постепенно и категорично я включи в сферата на обикновените преживявания. Най-неблагоприятното беше да отбягва да я види и така да остава тъй близо до тази необикновена девойка, че съседството и възможността дори за разговор с нея да подхранват и правят реални фантастичните представи, които въображението му непрекъснато разпалено създаваше. Гасконти не беше дълбок по природа — или поне дълбочината на характера му досега не бе поставяна на изпитание. Но той имаше живо въображение и пламенен южняшки темперамент, който трескаво се разпалваше с всеки изминат миг. Не бе сигурно дали Беатриче притежава тези ужасни качества — смъртоносен дъх, родственост с красивите и опасни цветя, както бе проличало от видяното, но във всеки случай в неговия организъм тя бе вляла страшна неуловима отрова. Не беше любов, въпреки че пищната й красота го подлудяваше. Нито пък ужас, макар да си представяше, че душата й е също така наситена с гибелно излъчване както и фигурата й. Това бе обща рожба на любовта и ужаса, приличаща и на двамата си родители — пламтяща като първия и разтреперана като втория. Джовани не знаеше от какво да се страхува, а още по-малко знаеше на какво да се надява. Въпреки това надеждата и страхът непрекъснато се бореха в душата му като ту се побеждаваха взаимно, ту отново подновяваха враждата помежду си. Благословени да са всички неусложнени чувства, независимо хубави или лоши. Ужасното смесване на противоположни усещания подлага човек на огъня в ада. Понякога той се опитваше да облекчи треската на духа си с бърза разходка из улиците на Падуа или извън пределите й — крачките му съответствуваха на туптенето на мозъка, така че вървежът му неусетно преминаваше в тръс. Един ден някой го спря. За ръката го хвана представителен човек — той се бе извърнал след младежа, когато го позна, и доста се задъха, докато го настигне.
— Синьор Джовани! Почакайте, мой млади приятелю! — извика той. — Забравихте ли ме? Би било напълно допустимо, ако съм променен като вас.
Това бе Балиони, когото Джовани бе отбягвал от първата им среща досега, защото се страхуваше, че със своята проницателност професорът веднага ще прозре тайната му. Като се опитваше да се съвземе, той се взря безумно наоколо с вглъбения в себе си поглед и заговори като насън: