— Да! Аз съм Джовани Гасконти. Вие сте професор Пиетро Балиони. Пуснете ме да мина.
— Не веднага, синьор Джовани Гасконти — отвърна професорът като се усмихваше, но в същото време оглеждаше младежа съсредоточено. — Е, какво? Нима не съм израснал редом с баща ви? И трябва ли синът му да ме отминава като непознат по тези старинни улици на Падуа? Почакайте, синьор Джовани, защото трябва да разменим няколко думи преди да се разделим.
— По-скоро тогава, уважаеми професоре, по-скоро! — рече Джовани с трескава нетърпеливост. — Не вижда ли ваша милост, че бързам?
Докато казваше това, по улицата се появи мъж, облечен в черно. Той ходеше бавно и приведено като човек с недобро здраве. Лицето му имаше жълт и нездрав цвят, но излъчваше такъв силен и действен интелект, че един наблюдател лесно би пренебрегнал физическите подробности и би забелязал само чудесния израз на енергия. Като минаваше, човекът размени студен, сдържан поздрав с Балиони, но спря погледа си на Джовани с такава съсредоточеност, че на лицето му се изписаха всичките качества, достойни за внимание. И все пак погледът му изразяваше странно спокойствие, като че той проявяваше не човешки, а изследователски интерес към младежа.
— Това е доктор Рапачини — прошепна професорът, когато непознатият отмина. — Виждал ли е някога лицето ви преди?
— Не, доколкото знам — отвърна Джовани, стреснат от името.
— Виждал ви е! Трябва да ви е виждал! — възкликна бързо Балиони. — По една или друга причина този човек на науката ви разучава. Познавам този поглед у него! Това е същият студен поглед, озаряващ лицето му, когато се навежда над птица, за да проведе някакъв експеримент. Поглед, проницателен като самата Природа, но без нейната топлота и любов. Синьор Джовани, обзалагам живота си, че вие сте един от обектите на неговите експерименти.
— Защо ми се подигравате? — извика яростно Джовани. Това, синьор професоре би било много неудачен експеримент.
— Спокойно, спокойно! — извика невъзмутимо професорът. — Казвам ви, бедни мой Джовани, че Рапачини проявява научен интерес към вас. Попаднали сте в ужасни ръце! А синьора Беатриче — каква роля играе тя в тази мистерия?
Но Джовани, за когото упорството на Балеони бе непоносимо, се измъкна и изчезна преди професорът да успее отново да го сграбчи за ръката. Балиони погледна след младия човек замислено и поклати глава.
— Това няма да го бъде — каза си той. — Младежът е син на мой стар приятел и няма да му се случи беда, от която чудотворните средства на медицината могат да го предпазят. Освен това, нетърпимо нахално е от страна на Рапачини така да ми измъкне момчето от ръцете, както се казва, и да го използува за пъклените си експерименти. И тази негова дъщеря! Трябва всичко да се проучи! Навярно, премъдри Рапачини, мога да ти попреча там, където най-малко очакваш.
Междувременно Джовани бе минал по един околен път и най-накрая се озова пред вратата на квартирата си. Едва прекрачил прага, той видя старата Лизабета, която се хилеше насреща му и очевидно искаше да привлече вниманието му. Напразно обаче, тъй като избликът на чувствата му мигновено бе преминал в студено и тъпо усещане за празнота. Той се обърна и спря погледа си на сбръчканото лице, изкривено в усмивка, но като че не го видя. Затова старата жена докосна наметалото му.
— Синьор! Синьор! — прошепна тя, все още с широка усмивка на лице, поради което то донякъде напомняше за гротескова дървена маска, потъмняла от вековете. — Слушайте, синьор! Към градината има таен вход.
— Какво говорите? — възкликна Джовани и така бързо се извърна, сякаш трескав живот бе вдъхнат на някакъв неодушевен предмет. — Таен вход за градината на Рапачини!
— Тихо, тихо! Не тъй високо! — прошепна Лизабета и запуши устата му с ръка. — Да, за градината на уважаемия доктор, където можете да видите всичките му прекрасни растения. Много младежи от Падуа биха заплатили пребогато, за да се озоват сред цветята там.
Джовани й пъхна една жълтица в ръката.
— Заведете ме там — каза той.
В главата му се мерна догадка, навярно породена от разговора с Балиони, че тази намеса на старата Лизабета сигурно е свързана с машинациите, неизвестно от какъв характер, в които според предположенията на професора доктор Рапачини искал да го въвлече Но подобно подозрение, макар и да разтревожи Джовани, не бе в състояние да го възпре. В мига, когато разбра, че му се отдава възможност да се приближи до Беатриче, той почувствува, че е абсолютно необходимо за съществуването му да го стори. Нямаше значение дали тя е ангел или дявол — безвъзвратно бе попаднал в магнитното й поле и трябваше да се подчини на закона, тласкащ го напред, в стесняващи се кръгообразни движения, към една развръзка, която не се и опитваше да отгатне. И все пак, странно, но го обзе внезапно съмнение дали този силен интерес у него не бе измамен и дали наистина бе толкова голям и искрен по характер, че да оправдава влизането му в рискована ситуация; дали това не бяха само фантазии на млад човек, които много слабо или почти никак не докосваха сърцето му.