— Трябва ли наистина да вярвам на това, което съм видял със собствените си очи? — запита Джовани многозначително, като при мисълта за някои предишни неща изтръпна. — Не, синьора. Изисквате много малко от мен. Заповядайте ми Да вярвам само на това, което изричат устните ви.
Беатриче като че го разбра. Бузите й пламнаха, но тя погледна Джовани право в очите и с достолепието на кралица издържа погледа му, изразяващ съмнение и безпокойство.
— Така ви и заповядвам, синьор — отвърна тя. — Забравете това, което сте мислили за мен. То може да изглежда вярно за окото, но е измамно по същество. Докато словата, изречени от Беатриче Рапачини са искрени и идват от сърцето й. На тях можете да вярвате.
Тя цялата пламтеше и като че съзнанието на Джовани се озаряваше от светлината на самата истина. Но докато говореше, около нея се разнасяха благоухания, силни и прекрасни, макар и нетрайни, които обаче младият човек поради неясни съмнения не смееше да вдъхне дълбоко в дробовете си. Това навярно бе ароматът на цветята. Нима би могло да бъде дъхът на Беатриче, изпълващ със странно ухание думите й, защото те извираха от дълбините на сърцето й? За миг Джовани усети премаляване, но то бързо отмина като лека сянка. В очите на красивата девойка той като че видя разтворената й душа и забрави за съмнението и страха си.
Леката напрегнатост в държането на Беатриче изчезна. Тя се развесели и изглежда от разговора си с младежа изпитваше истинско удоволствие, доста подобно на това, което би изпитало момиче на самотен остров, разговаряйки с пътешественик от цивилизования свят. Очевидно житейският й опит се ограничаваше в сферата на градината. Тя ту приказваше за обикновени неща като слънцето и облаците, ту задаваше въпроси за града или далечния дом на Джовани, д за приятелите му, майка му и сестрите му — въпроси, които говореха за уединен живот и такава неосведоменост относно хорския бит и нрави, че Джовани й отвръщаше като на дете. Душата й се изливаше пред него като бистър ручей, съзрял слънцето за първи път, удивен от отражението на земята и слънцето в собствените си води. Последваха и задълбочени мисли, сияйни като скъпоценни камъни чудновати идеи, сякаш диаманти и рубини проблясваха сред мехурчетата на фонтана. От време на време в съзнанието на младежа просветваше чувство на удивление, че върви редом със съществото, което така бе разпалило въображението му, пред което се бе прекланял с ужас и в което бе видял с очите си прояви на страхотни качества — че той разговаря с Беатриче като с брат и я намира така естествена и женствена. Но тези мисли бяха моментни. Въздействието на характера й беше твърде непосредствено и той се отпусна веднага.
Те се разхождаха из градината в непринуден разговор и накрая, след много завои из алеите, достигнаха до порутения фонтан, където растеше прекрасният храст със скъпоценните пламтящи цветове. От него се разнасяше благоухание — същото като това, което Джовани бе доловил в дъха й, но несравнимо по-силно. Той забеляза как тя притисна ръка до гърдите си, когато погледът й спря на храста, като че сърцето й внезапно заби болезнено.
— За първи път в живота си — прошепна тя на храста — забравих за теб.
— Спомням си, синьора — каза Джовани — че обещахте да ми се отблагодарите с един от тези живи брилянти за букета, който аз, дръзък от щастие, хвърлях в краката ви. Разрешете ми сега да си откъсна за спомен от срещата ни.
Той пристъпи към храста с протегната ръка, но Беатриче се стрелна напред с вик, който прониза сърцето му като нож. Тя сграбчи ръката му и я дръпна назад с цялата сила на крехката си фигура. С всяка своя клетка Джовани усети трепет от докосването й.
— Не го пипайте! — извика тя с отчаян глас. — За нищо на света! Гибелно е!
След това, извърнала лице, тя избяга от него и изчезна под изваяния свод. Като я проследи с поглед, Джовани забеляза в сянката на входа слабата фигура и бледото интелигентно лице на доктор Рапачини, който наблюдаваше сцената кой знае от кога.
Веднага щом Джовани се уедини в стаята си, в пламналата му глава се върна образът на Беатриче, все тъй забулен с вълшебство, нараснало от първия миг, в който я съзря, но сега вече образът й бе облъхнат и от нежната топлина на моминството. Тя беше жив човек, бе надарена от природата с всички хубави женски качества. Несъмнено притежаваше способността да се издигне до висотата и себеотрицанието на любовта. Проявите, досега приемани от него за доказателство на ужасяваща странност във физиката и характера й, бяха забравени или пък тънката магия на любовта им придаде очарование, което като златисто сияние правеше Беатриче още по-привлекателна поради това, че бе така необикновена. Грозните неща сега изглеждаха красиви. Или ако такава промяна е невъзможна, то тогава грозното навярно изчезна и потъна сред неоформените полуосъзнати представи, обикновено напластени в периферните ни клетки, отдалечени от ясното съзнание. Той не мигна цяла нощ и заспа чак когато зората почна да буди задрямалите цветя в градината на Рапачини, където безспорно сънищата му го бяха отвели. Настъпи часът на изгрева и когато лъчите на слънцето докоснаха клепките на младия човек, той се събуди с усещане за болка. След като напълно се разсъни, почувствува силно парене и сърбеж в дясната си ръка, стисната от Беатриче в мига, когато той се канеше да откъсне един от цветовете, прилични на скъпоценни камъни. Отгоре върху ръката му имаше яркочервен белег като следи от четири пръстчета, а на китката — от мъничък палец.