Ох, колко упорито любовта — или дори коварното подобие на любов, което разцъфтява във въображението, но не пуска дълбоки корени в сърцето — колко упорито то съхранява вярата си до мига, в който е обречено да умре. Джовани превърза ръката си с кърпа и се зачуди каква ли лоша твар го е ухапала, но скоро, потънал в копнежи по Беатриче, забрави болката си.
След тази първа среща втората бе неизбежна в хода на това, което наричаме съдба. Последва трета, четвърта, а след това вече срещите с Беатриче в градината не представляваха за Джовани събитие във всекидневието му, а един свят, в който би могло да се каже, че той единствено съществуваше, тъй като цялото му останало време преминаваше в очакване да дойде часът на екстаза или в спомен за него. Не беше по-различно и с дъщерята на Рапачини. Тя очакваше появата на младежа и се втурваше към него с такова безгранично доверие, като че се познаваха от деца и продължаваха да бъдат приятели. Ако поради непредвидена случайност той не успяваше да дойде в уречения час, тя заставаше под прозореца му и красивият й мелодичен глас достигаше до него в стаята, като кънтеше и отекваше в сърцето му: „Джовани! Джовани! Защо се бавиш? Слез долу!“
И той бързо слизаше долу в райската градина с отровните цветя.
Но въпреки цялата сърдечна непосредственост, в отношението на Беатриче имаше известна сдържаност, толкова силна и неизменна, че на него дори и през ум не му минаваше Да я наруши. По всички външни белези двамата се обичаха — те се взираха в очите си с поглед, който разкриваше свещената тайна и я предаваше от дълбините на едната душа на другата като нещо твърде свято, за да бъде изречено. Те дори се бяха обяснили в любов в миговете, когато обичта им бликаше неудържимо и сърцата им се изливаха в слова подобно лумнали пламъци на дълго спотайван огън. И все пак не бе имало сливане на устните, хващане за ръцете, нито каквато и да е милувка, изисквана и ценена от любовта. Той никога не се бе докосвал до блестящите й къдрици. Никога роклята й — толкова подчертана бе физическата преграда помежду им — не се бе допирала до него, развяна от вятъра. В редките случаи, когато Джовани като че бе изкушен да прекрачи границата, Беатриче така се натъжаваше, ставаше толкова строга и придобиваше такъв вид на безутешно отчуждение, предизвикващо тръпки на страх, че не беше необходимо да му казва нещо, за да го възпре. В такива моменти той се стряскаше от ужасните подозрения, които изпълзяваха като чудовища от дълбините на сърцето му и се вторачваха в него. Любовта му се разсейваше като утринна мъгла и само съмненията му бяха осезаеми. Но когато лицето на Беатриче отново грейваше след моментно помръкване, тя веднага се превръщаше от загадъчното непонятно същество, което той бе наблюдавал с боязън и ужас, в красивата естествена девойка, пределно ясна на душата му.
Бе изминало доста време от последната му среща с Балиони. Една сутрин обаче той бе неприятно изненадан от посещението на професора, за когото не се бе и сетил седмици наред и с готовност би го изхвърлил от съзнанието си и за по-дълго. От много време, напълно отдаден на обзелото го вълнение, той не бе в състояние да търпи никакви чужди хора, ако те не проявяваха дълбоко разбиране на сегашното му състояние. А от професор Балеони не можеше и да се очаква подобно разбиране. Няколко минути гостът непринудено бъбри за клюките из града и университета, а след това смени темата.
— Напоследък чета стар класик — каза той — и попаднах на разказ, който странно ме заинтригува. Навярно го помните. В него се разказва за един индийски принц, който изпратил красива жена като подарък на Александър Велики. Тя била прелестна като зората и великолепна като залеза, но това, което особено я отличавало, било тежкото ухание на дъха й — по-тежко от аромата на цяла градина с персийски рози. Александър, както може и да се очаква от млад завоевател, още от пръв поглед се влюбил в прекрасната чуждоземка, ала мъдър доктор, присъствуващ случайно, разкрил ужасна тайна за нея.