— Какво? Призраци? Как ли пък не! — изфуча тя възмутено.
Очите й обаче сякаш се разшириха и станаха по-тъмни в трепкащата светлина на свещта, а раменете и се стегнаха.
Джон изви уста. Значи все пак има някакви приказки, каквито един добър ханджия никога няма да вземе да признава.
— Ами! Нито един ли не се намира? Сигурен съм, че на подобно място ще има поне един-два призрака, дето дрънкат с вериги и стенат, за да разнообразят нощите ми. — Той измери с очи стройната й фигура, която го предшестваше с едно стъпало. — Жалко. Защото иначе не виждам никакви други развлечения.
Тя спря така внезапно, че Джон едва не настъпи края на полата й, и се обърна рязко към него. Дори слабият пламък на свещта не можеше да смекчи отвращението, което той видя изписано на лицето й.
— Струва ми се, че някой призрак ще се озове в леглото ви по-скоро, отколкото сте си го мислили, господин… Гидиън, ако не се лъжа, ви беше името, нали? — Тя отмина утвърдителното му кимване. — Положението… на Хълдспет… е достатъчно добро предупреждение за всяко момиче, което иначе би се полъгало по приятния ви вид и приказките ви.
— Няма нищо — каза Джон любезно. — Тук наоколо има само една жена, която ме изкушава.
— Така ли? — Гласът й бе толкова леден, колкото и въздухът в коридора.
Джон се задоволи да й се усмихне. Тя бе висока жена, но трите стъпала, които ги отделяха един от друг, му даваха благоприятната възможност да оцени физическия чар, който преди всичко останало го бе привлякъл към нея. Решително си заслужаваше да го оцени не само с гледане — и то колкото по-отблизо, толкова по-добре.
Тя се обърна изведнъж и продължи нагоре по стълбите. Пред вратата на стаята му се поспря, като че ли премисляше нещо, а после се обърна право към него.
— Ще ви посъветвам да запазите това, което мислите, само за себе си, господин Гидиън. Всичко, което мислите. Това е почтен хан и аз съм почтена жена, чувате ли?
— Как няма да чуя, като викате така!
— Не викам.
Свещта караше кожата й да блести в ярка руменина и хвърляше съблазнителни сенки под челюстта и по шията й. Джон се наведе към нея.
— Ако трябваше да ви целуна, щяхте само да шепнете.
Тези думи я накараха да хлъцне.
— В такъв случай щях да пищя — рече тя — и щях да ви тикна тая свещ право на носа.
Джон трепна.
— Това е доста силна защита.
— Не по-силна от това, което я е предизвикало.
Устата й — меката, приканваща към целувки, уста, която толкова го изкушаваше — се изпъна в погнуса. Тя вдигна свещта и я насочи към лицето му.
Джон отстъпи едно стъпало назад.
Устните й се извиха доволно. Тя отвори широко вратата и отстъпи, пропускайки го да мине преди нея в стаята.
Помещението бе по-широко и доста по-удобно, отколкото бе очаквал, макар и хладно. Високото легло със завеси заемаше дъното на стаята, една маса със сгъваем плот и обикновен стол бяха опрени до отсрещната стена, точно под закрития с капаци прозорец. Издутите му дисаги лежаха на стола. Край студената камина стояха един тапициран стол и боядисан параван.
Дървата за огъня бяха сложени в камината, но самият огън не беше накладен. Друга свещ бе затъкната в свещника на масата близо до вратата. Без да пророни и дума, Лизи я запали, пъхна една клечка в пламъка й, а след това грациозно коленичи до камината и поднесе пламтящата клечка към подпалката под дървата. Миг по-късно ярки оранжеви пламъци лизнаха цепениците, пращейки, когато стигаха до смолата в тях, и докато се разрастваха, ставаха все по-горещи и по-ярки.
Пламъците очертаваха профила й, изрязвайки правилната линия на носа и солидната, твърда, квадратна брадичка. Извивката на гърба и отпуснатите й рамене издаваха умора, но Джон долавяше, че освен дългите дни и усилената работа, които явно бяха нейна всекидневна участ, има още нещо, което й тежи.
Лизи се изправи, преди той да успее отново да събуди гнева й със своите забележки.
— Ето там в умивалника е водата — протегна тя ръка — и тук има още дърва за огъня. Имате ли нужда от още нещо?
Джон насмалко щеше да каже, че има нужда от нея, да му затопли леглото и да облекчи тъпата болка в слабините му, да му прави компания в студената тъмна нощ, в това безрадостно и забравено от Бога място. В края на краищата тя беше красива жена, независимо от суровия си характер. Но застиналото й мрачно лице не му позволи да добави нищо повече.
— Нищо. Не. Не тази вечер — каза той и се отдръпна от вратата, за да й направи път.
— Тогава лека нощ — отвърна тя, изправена и скована, както преди малко.
Кимна му леко, взе си свещта и излезе от стаята, като затвори плътно вратата зад себе си, оставяйки Джон сам в студената, изпълнена със сенки, тишина.