— Рандал — каза той, протягайки ръка. — Хубаво, че дойдохте. Само ми се искаше да е при по-приятни обстоятелства.
Рандал сковано пое ръката му. Гъстите му вежди се надигнаха в недоумение.
— Не изглеждате като човек от рода Малоран.
— Така каза и негова светлост.
— Мис Тинсдейл! — възкликна сухият дребен човечец, който седеше на другия стол. — Какво чувам? Че подслонявате беглец от кралското правосъдие? Че лейтенант Ламбер ви е арестувал?
— Между другото, господин Дрейтън — каза Лизи разсеяно. — Но аз исках да говоря с вас за нещо по-важно. Нека да седнем…
Никой не й обръщаше внимание.
— Ако не беше писмото ви, нямаше да повярвам на такава безумна история — каза Рандал, разглеждайки Джон с изражението на човек, чийто свят току-що е бил преобърнат с главата надолу.
— Нещата, които споменавате… — Той поклати озадачено глава. — Всичко това го имаше в последното писмо, което баща ми написал на майка ми. Единствените хора, които някога са чели това писмо, сме аз самият и дядо ми. Знам го наизуст, но… — и той разтвори ръце в знак, че се признава за победен.
Джон кимна разбиращо.
— Нямаше как да знам за това писмо или за съдържанието му, освен ако човекът, който го е писал, не ми беше казал какво съдържа. Баща ми — нашият баща — разчиташе на това, за да ви убедя, че казвам истината.
Мъдрият законовед изгледа стъписано Джон.
— Да не би да искате да кажете, господине, че вие сте законният син на господин Уилям Франсис Карлтън, по-младия брат на лорд Малоран?
— Да, твърдя го. Обвиненията на негова светлост срещу мене са чиста лъжа. Той е мразел баща ми и би направил всичко, за да бъде сигурен, че няма да стана негов наследник, даже е готов и да плати, за да ме убият!
— Изключително! Съвършено изключително! — възкликна старият адвокат.
Той седна внезапно, като че ли краката му вече не можеха да го държат.
— Може би е най-добре всички да седнем…? — предложи Лизи, този път по-настоятелно.
Те седнаха.
След четвърт час Лизи и Джон бяха обяснили възможно най-разбираемо какво искат, но Лизи имаше силното подозрение, че само нейният мозък все още функционира нормално.
— През всичките тези години го мислех за мъртъв — казваше Рандал невярващо. — А сега откривам, че е планирал… това! — Той поклати глава като човек, който се опитва да се свести от понесен удар. — Страхувам се, че още не мога да го проумея. Още не!
Той огледа другите, после се извърна и се загледа в огъня.
— Само като си помисля, че е знаел за работата ми, за мечтите ми…
Той замълча, потъвайки в мислите си.
— Наистина съвършено изключително — потвърди господин Дрейтън.
Той се подкрепи с глътка вино, после остави чашата настрана с вида на човек, който се приготвя за битка.
— Тук наистина има много интересни законови въпроси, но ми се струва, че най-неотложното нещо е да ви защитя, мис Тинсдейл. Вас и господин… — Той си пое дълбоко дъх. — Вас и господин Карлтън. Разбира се, мога да уредя продажбата, за която ме молите, но ми се струва доста по-наложително първо да се занимаем с обвиненията, които несъмнено ще отправят срещу вас лорд Малоран и лейтенант Ламбер. Ако можехме…
— Няма да чакаме толкова дълго, че да повдигнат някакво обвинение срещу нас, господин Дрейтън — каза Лизи твърдо. — Господин Карлтън и аз заминаваме за Америка. Тази вечер. Фактически още сега. Ако можете да ме представлявате междувременно, докато стигнем в Америка и успеем…
— Сигурна ли си, Лизи? — запита Джон.
Той все още не можеше да осъзнае, че тя вече е решила да продаде хана на Самюел и да избяга с него в Америка.
Сблъсъкът с кръвожадните войници само го разсмиваше, но когато се сблъска с неизбежното доказателство за нейната любов, той можа само да се ухили глупаво и в главата му не премина нито една умна мисъл. Това беше доказателство, ако все още се нуждаеше от такова, че в критични моменти жените са по-разумният пол.
— Сигурна съм, Джон — каза тя и дори не направи опит да се усмихне.
Е, може би не чак толкова разумни в края на краищата.
— Почти съм сигурен, че се налага да тръгнем. Веднага. Преди Ламбер да е успял да ни хване.
Това отрезви всички. С изключение на Рандал. Той все още се взираше в огъня като човек, забравил всичко и всекиго край себе си.
Лизи не се и опита да го откъсне от мислите му. Тя само скочи на крака.
— Ако може да напишете нещо сега, в смисъл че ви натоварвам да действате от мое име, господин Дрейтън, ще го подпиша. После ще се погрижим за подробностите.