— Няма и следа по него — каза той. — Никаква кръв. — Той се отпусна на едно коляно край Малоран и преобърна тялото. Дрехата на Малоран се отвори и откри една непокътната жилетка и безупречно бяла риза. — Нито капка кръв. Той просто е… умрял.
Лизи хвърли плах поглед към тялото.
— Какво ще кажем? Как да обясним…
— Сърцето му — каза Дрейтън, разглеждайки тялото с очевиден интерес. — Той пиеше прекалено много и настояваше да се храни с бекон и солена херинга на закуска вместо с обикновени рохки яйца, както му препоръчвах. Това трябваше да се случи, рано или късно.
— Сърцето му беше твърде слабо, за да понесе шока от известието, че синът на брат му в края на краищата ще го наследи — добави тенденциозно Рандал. Той пристъпи, за да погледне по-добре тялото на стария си враг. — Смъртта му трябва да бъде поука за всички, които отричат семейните връзки и моралните си задължения към цялото общество.
Той вдигна очи, за да погледне лицата на хората, събрали се около тялото на Малоран.
— Сигурен съм, че епископът ще се съгласи с мене.
Дрейтън се покашля многозначително и подръпна жилетката си.
— Така е, фактически ще разберем, че всъщност лорд Малоран бе убит от Божия съд. От Божия съд.
Лицето на Ламбер се изкриви в пристъп на внезапна ярост. Той скочи на крака.
— Беше пронизан с онази проклета сабя! Всички го видяхте!
— Наистина видяхме — каза Джон. — Но ще бъде добре да не споменавате за това извън стените на тази стая. Никак няма да се отрази добре на кариерата ви, ако вашите началници решат, че сте полудял и вярвате в призраци.
Предупреждението му порази Ламбер като юмручен удар в челюстта. Главата му се отметна назад и той изведнъж се олюля, като че ли загубил равновесие.
— Моята кариера…!
— Със сигурност няма да бъде добре за вас, ако началниците ви научат, че сте помагали на негова светлост в незаконната му атака срещу господин Карлтън.
Господин Дрейтън изглеждаше съсухрен, но когато станеше дума за закона, пламваше в справедлив гняв.
— Те със сигурност няма да погледнат с благосклонно око на опита за убийство. Освен това имаме отвличането и незаконното задържане на мис Тинсдейл, и…
Ламбер се обърна към него с вдигнати юмруци и див поглед.
— Проклятие! Проклятие!
Рандал скочи между него и адвоката.
— Стига! — Острото предупреждение на Джон го спря. — Радвайте се, че сме склонни да пренебрегнем действията ви, Ламбер. Ако зависеше от мене…
Той не успя да довърши. С яростен вик лейтенантът прескочи трупа на Малоран и избяга от хана, като остави всички вгледани едни в други и в неподвижния труп на пода.
Часове бяха необходими, докато някакво подобие на ред най-накрая се възцари в „Крал Джордж“. Лекарят и слугите от Малоран Хол дойдоха по едно и също време. Каквито и подозрения да бяха имали прислужниците относно смъртта на своя господар, те не можеха да оспорят заключението на доктора, че е починал от естествена смърт. Като се изключи резката на челото му, причинена от по-ранно падане, нямаше дори капка кръв, която да показва нечестна игра.
Прислужниците отнесоха тялото на господаря си, но посетителите на кръчмата не показваха никакви намерения да си тръгват особено когато Самюел бе повикан на среща на четири очи с Лизи, а Дрейтън и флиртаджийката Моли бяха поставени на място. Едва когато сърдитата Берта се разфуча насреща им, те видяха, че най-уместното, което могат да направят, е да пожелаят лека нощ на всички.
Джон с голяма мъка се измъкна от ръцете на новонамерения си полубрат, който изглеждаше решен да разисква току-що разигралите се потресаващи събития, докато Джон отговори на всичките му въпроси или челюстта му се откачи от отговаряне — което дойде най-напред. Едва когато Дрейтън се появи и официално настоя Рандал да му прави компания, докато язди към дома си, Рандал се предаде и реши, че ще е най-добре да дойде някой друг ден.
Той си тръгна и остави Джон сам в салона. Огънят пращеше успокоително в камината, но сабята на Ламбер все още стърчеше забита в стената и парчета стъкло все още блестяха по пода — тъжни свидетелства за това, което се бе разиграло тук.
— Бес? — Гласът на Джон като че ли отекна в празната стая. — Оливър?
Никакъв отговор. Може би не са тук, си каза Джон въпреки усещането, че не е сам.
— Слушайте — обърна се той към празната стая. — Просто искам да знаете, че обичам дъщеря ви. Че ще направя всичко, което зависи от мене, за да бъде щастлива и в безопасност. Че ще…
Той спря, прочисти гърлото си и опита отново.
— Щях да кажа, че ще умра за нея, но предпочитам да живея за нея.