Колкото до Лизи, тя се разкъсваше между болката, че оставя всичко и всички, които някога е познавала, и неизмеримото вълнение при мисълта за приключенията, които я очакваха. Джон бе нейното убежище. Колкото и да я разтърсваше едното или другото чувство, тя винаги се връщаше към центъра си, към чудото да го обича и да бъде обичана от него.
Когато дойде време да повторят сватбените си обети, тя го направи чистосърдечно и с радостна увереност, че каквото и да я очаква, ще може да го посрещне, защото Джон винаги ще бъде до нея.
Когато той се наведе, за да скрепи сватбените обети, с брачната целувка, тя чу един нежен глас да прошепва на ухото й:
Хиляди целувки, моя Лизи. Хиляда хиляди целувки и цял живот, за да се радваш на всяка от тях.
Вярвай ми.
Оливър Хардуик седеше край огнището в кръчмата и мрачно наблюдаваше опустошенията, оставени от сватбеното тържество.
— Сега, когато Лизи се омъжи и си отиде, предполагам, че и ние няма какво повече да правим тук, нали, Бес?
— Оливър, казваш го така, сякаш съжаляваш.
Раменете на Оливър клюмнаха.
— Така е, съжалявам. О, не съжалявам, че нашата Лизи е щастлива, но…
И мисълта му потъна някъде.
— Но? — запита нежно Бес.
— Е, сега, когато тя вече е голяма и няма нужда от нас, аз… по дяволите! Никога не съм си и помислял, че ще изрека подобна глупост! — Той сви рамене и се загледа в гаснещия огън. — Няма значение.
— Каква глупост?
— Нищо, моя любов.
— Оливър!
В гласа на любимата му ясно се промъкна предупредителна нотка. Оливър въздъхна и се предаде.
— Аз просто… просто не знам какво да правя сега, Бес. Напоследък не мога да хвана Дългия Тоби, а сега, когато я няма Лизи, за да я наглеждаме… Е, какво да прави човек при това положение? Не мога да стоя тук цяла вечност, да издавам писъци, да хлопам врати и да разливам чашите с бира!
Бес се засмя.
— Горкичкият ми!
— Не е смешно, Бес! Да се заемеш с нещо друго, изглежда дяволски лесно, като че ли няма какво да му мислиш, обаче аз не мога да мисля за нищо друго. Убий ме, не мога.
— Имам едно предложение, ако искаш да го чуеш.
— Не! Никакви внуци! — В гласа на Оливър се четеше несъмнен ужас. — Не искам да имам нищо общо с други джеременца в роклички. Лизи ми създаде достатъчно притеснения за цял живот.
— Не, не това. Най-малкото, засега още не. Не, аз просто си мислех, че можеш да ми покажеш малко от света, любов моя. Винаги си казвал, че искаш да го направиш.
— Да вид… Но, Бес!
— Да не би да си забравил? Аз вече не съм вързана за това място. Сега, когато Лизи се омъжи, вълшебника може да ни отнесе навсякъде, където поискаме, а аз искам да видя големия свят, за който си ми разказвал, Оливър. Спомняш ли си? Лондон! Само помисли! Никога не съм била по-далеч от Йорк.
Оливър я гледаше смаяно.
— О, моля те, кажи „да“, Оливър! Моля те!
След миг колебание, точно колкото мисълта да разцъфти в пълния си блясък, Оливър я сграбчи в прегръдките си и я завъртя с триумфален гръмък смях.
— Да! Хиляди пъти да! Каква умница си ми ти, моя красавице Бес! Разбира се, че ще те заведа в Лондон! И когато видим всичко, което градът има да ни предложи, ще намерим кораб да ни откара до Франция. А след Франция идва Америка, там ще бъде Лизи, и тогава…
— Не се тревожи за това, което ще дойде после. Имаме цялото време на света, моя любов! И докато сме заедно…
Тя не успя да довърши, защото Оливър я вдигна и я понесе през вратата навън към застлания с калдъръм двор на хана, където стоеше и ги чакаше Вълшебника, огрян от ярката лунна светлина.
Оливър я сложи отпред на седлото, но не бързаше да пъхне крака си в стремето.
— Бес! Погледни!
Бес наведе глава и му се усмихна, а очите й блестяха под лунната светлина.
— Какво има, моя любов?
— Любовният възел… — каза Оливър с мек и трептящ от учудване глас. — Той… той става яркочервен.
Мъжът, жената и конят изглеждаха като сребърна мъгла в сребърната светлина, но вплетен в косите на Бес, ярко се червенееше любовният възел, който тя бе заплитала в косата си през всичките тези години. Тъмният и богат, наситено царствен цвят, като на пурпурна роза, грееше в тъмнината ярко като огън. Оливър го докосна нежно и почтително.