— Вие ли сте тоя, дето го търсят червените куртки? — Самюел хвърли подозрителен поглед към Джон. — И сте се крил тук, в хана? През цялото време?
— Точно така — каза хладно Джон. — Беше много по-удобно, отколкото да спя край някой плет, тъй като негова светлост и лейтенантът не бяха склонни да ми отпуснат нещо повече.
— И какво? — каза Самюел.
Джон посочи към неспокойното животно, което Самюел напразно се бе опитвал да възседне.
— Застанал сте между мене и коня ми.
Кръчмарят стисна по-здраво юздите.
— Това не е вашият кон.
— Не. Доколкото си спомням, дадохте моя на сержанта.
Адамовата ябълка на кръчмаря подскочи.
— Не че има някакво значение — додаде игриво Джон. — Независимо от всичко вземам този кон. Имам среща с негова светлост и не мога да чакам.
С едно ловко движение той отстрани Самюел, грабна юздите и скочи на седлото.
Джон така и не разбра дали кръчмарят се готви да оспори действията му. Когато зърна един призрачен кон с призрачния му ездач, той ахна, пусна юздата и отскочи встрани, по-далеч от привидението. Можеше да отстъпва така заднешком чак до конюшнята и вътре в нея, ако половин дузина зяпнали от учудване хора не му препречваха пътя за отстъпление.
Конят на Джон изпръхтя и рязко подскочи.
— Няма да освободиш Лизи — каза Оливър, като го гледаше недоволно. — Един колонист? Срещу глутница червени куртки?
— Върви по дяволите! — отвърна Джон, пришпори коня си и изхвръкна от двора на стария хан.
— Господ да е милостив към мене! — въздъхна дебелата Берта.
Тя зарови юмруци в хълбоците си и още веднъж се опита да надникне през зацапаното от годините стъкло.
— Той може, но аз сигурно няма да бъда, ако продължаваш така да зяпаш през прозореца, вместо да направиш това, което Джон ти каза да направиш.
Острите думи накараха Берта да се обърне. Тя се ококори и зяпна.
— Кълна се в живота си… Госпожа Бес!
Бес изфуча:
— Това, което трябва да направиш, е да мислиш. В края на краищата той тръгна да спасява Лизи!
Берта изсумтя на свой ред:
— Значи всички тия щурави приказки са били верни? Вие и Хардуик наистина обитавате това място?
— Вярно е, но ние не обитаваме това място. Наглеждаме Лизи.
— Ъхъ — въздъхна недоволно готвачката. — Трябваше да се досетя. Вие двамата бяхте голяма беля приживе, та и като мъртви не падате по-долу.
— Берта!
Готвачката се намръщи и поклати учудено глава.
— Аз нали казвах на Лизи? Също като майка си, казвах й. Ще се забъркаш в някоя неприятност точно като нея и то заради някое красиво лице и дяволска усмивка. И добре запълнени панталони! Но само си хвърлях думите на вятъра, също както с вас!
Бес се засмя, но в смеха й имаше тъга, а не радост.
— И се погрижи за нея точно както се погрижи за мене, въпреки всичкото ти мърморене. — Гласът й се сниши и омекна. — Благодарна съм ти за това, нали знаеш. Толкова неуспешно исках да… да направя това, което ти направи, да бъда майка за нея.
— Е, да, добре — каза Берта и тежко се размърда. — Трябваше да се досетя, че не сте я оставила, дори след като… трябваше да се досетя.
Тя хвърли остър поглед към бившата си господарка, явно необезпокоена от това, че Бес цялата бе обгърната в ярко сребристо сияние, или от това, че вижда съвсем ясно през нея.
— Вие знаете за Лизи и оня колонист, нали? — запита тя.
Бес кимна.
— И одобрявате ли го?
Бес доплува по-близо с успокоително протегната ръка.
— Той е добър мъж, Берта.
— Е, красив е, няма съмнение — Берта се намръщи още повече. — Както и да е, нещата вече не могат да се променят.
Бес въздъхна и кимна в знак на съгласие.
— Много късно е.
— Е, да — каза Берта. Изпусна дълбока въздишка, после бавно се изправи. — Най-добре да се заема с тая работа, ако е писано така да стане.
Луната като че ли бе решила да си играе на криеница, макар че светлината й поръбваше разкъсаните краища на облаците с бледо сребристо сияние, което само правеше останалата част от нощното небе да изглежда още по-черна.
Джон изруга наум. Светлината беше достатъчна, за да ги забележи някой, но не и за да осветява опасно изровения път пред краката им.
— Къде ти е рапирата, човече? — запита Оливър Хардуик.
— Нямам.
Джон дори не погледна към призрачния си спътник. Имаше всичко необходимо, за да води коня си през тъмното.
— Нямал!
— Тия старомодни оръжия са си жива беля. Предпочитам пистолета.
— Старомодни… — Оливър плю съвсем непризрачно. — Да му се не види надутият колонист! Старомодни били, а?
— Да, такива са и ако искаш да помогнеш на Лизи, престани да се притесняваш за оръжията ми и ми покажи най-прекия път до Малоран Хол. Предпочитам да не яздя по кралския път, ако има начин да го избегна.