— Вълшебника ще намери път, но аз си имам акъл…
Джон дръпна юздите на коня си така рязко, че го закова на място. След миг Оливър разбра, че е загубил спътника си, и също спря.
— Защо спираш, човече? — запита той кисело, обръщайки Вълшебника.
Яростният поглед на Джон пресече намерението на Оливър Хардуик отново да се развилнее.
— Щом като имаш акъл, използвай го, за да мислиш, вместо да ми се пречкаш. Имам нужда от твоята помощ. Лизи има нужда от твоята помощ! Ако се караме, само ще се забавим и Ламбер ще има още по-голямо предимство от това, което вече си е спечелил.
— Какво…
— Не ми губи времето с писъци и вайкане. И понеже на мили наоколо няма нощни гърнета…
— Добре, добре! Печелиш!
— Тогава или води, или се махай по дяволите!
Разбойникът обърна Вълшебника и го смушка да тръгне през тресавището, но Джон чуваше ругатните му дори през тропота на галопиращите подкови.
Фредерик Джеймс Карлтън, лорд Малоран, затисна с длани обявата, че се дават двадесет фунта награда за залавянето на някой си Джон Гидиън, наведе се през бюрото в своята библиотека и впи поглед в Лизи.
— Наистина, мис Тинсдейл, тази… непреклонност не ви носи нищо друго, освен да ви навлече моя гняв. А това, уверявам ви, не е нещо, което бихте искали да получите.
— Наистина ли? — Лизи стисна ръце в скута си и вдигна очи към него с подигравателен поглед. — Честно казано, ваша светлост, не бих могла да се сетя за нещо, свързано с вас, което бих искала да получа.
Патрицианските вежди на лорд Малоран едва не се сблъскаха над носа му.
— Вие сте невъзпитана и глупава жена и ако смятате, че помагате на оня безпринципен мошеник, когото укривате, като се правите на надменна, ще трябва добре да помислите отново.
— Така ли? Хъм — проточи Лизи. — Предполагам, че ще трябва да го направя.
Тя прилежно вдигна очи към тавана, изду устни и започна да пука ставите на палците си.
Лицето на негова светлост почервеня.
— Какво правите? — изрева той.
— Мисля — усмихна му се тя. — Нали така ме посъветвахте.
— Ламбер!
Лизи премига стреснато. Дробовете на лорд Малоран бяха забележително мощни за човек на неговата възраст. Вратата се отвори и в кабинета влезе Ламбер.
— Милорд?
— Махни тая проклета кучка от очите ми. Веднага.
Лизи отбеляза с интерес, че лицето на негова светлост бързо придобиваше отровно — червен оттенък. По-скоро виолетов, ако се започне от най-бледите му части.
Ламбер я сграбчи за ръката, преди още тя да успее да се изправи, и я накара да изстене. Пръстите му се впиха мъчително в мускулите й и той почти я повлече към вратата.
— И намерете онзи измамник! — изрева негова светлост, един вид давайки знак, че двамата повече не му трябват.
Не успя да каже нищо друго, тъй като Ламбер затвори вратата зад себе си. Лизи имаше чувството, че би я затръшнал, ако смееше, но човек не затръшва вратата, когато получава нареждания от лорд, особено ако е обикновен лейтенант, решен да се издигне в кариерата.
Ламбер я помъкна по коридора, далеч от ушите на негова светлост, и я притисна към стената. Надвеси се над нея, с лице, изкривено от гняв… и някакво чувство, което тя усещаше да пулсира под повърхността на гнева му, но не можеше точно да определи. Той беше толкова близо, че Лизи усещаше миризмата на сапуна за бръснене по кожата му.
— Не сте постъпила умно, мис. Каквото и да сте направила, за да го разсърдите, никак не е било умно.
Лизи замръзна. Релефът на резбованата ламперия я бодеше в гърба, свободната й ръка бе болезнено притисната между тях двамата, а той все така здраво стискаше другата й ръка, но нейният гняв бе съвършено равностоен на неговия.
— Не беше правилно да ме довеждате тук против волята ми и преди всичко да арестувате Джон Карлтън — озъби му се тя, — но вас това не ви спря.
— Джон Карлтън! — изсумтя той презрително. Стисна ръката й още по-здраво и я накара да изохка. — Той ви е омаял с оня вулгарен акцент, нали? Или с нахалното си самомнение, с което толкова се фукат проклетите колонисти, а?
Лизи не помисли да му отговаря. Ламбер се бе приближил още повече прекалено близо. Коленете му плътно притискаха крака й, бедрото му се опираше в нейното в небрежна подигравателна интимност.
— Какво толкова ви накара да желаете целувките му, мис? — запита той с внезапно омекнал глас, плътен като мед. Преметна свободната си ръка над рамото й и я прегърна през шията. Тя почувства топлата му длан върху кожата си, беше мокра от пот, усети как сърцето й се разтуптява от допира му.