— Господин Гидиън! Каква приятна изненада!
Но усмивката му никак не беше приятна.
Джон не мръдна от мястото си. Войникът, който бе вързал китките му зад гърба, се бе престарал и той ясно усещаше зад себе си въоръжените и нервни червени куртки и двамата пазачи, застанали на вратата.
— Минавах наблизо и тези господа предложиха да изпия един чай с вас, преди да си тръгна.
— Така ли? — Ламбер го изгледа отгоре надолу. — Странно. Не виждам никаква кръв. Градли сигурно е бил по-убедителен, отколкото мислех. — Той вдигна едната си вежда. — Или пък вие сте бързали да ме видите повече, отколкото съм предполагал.
— Не мисля.
— Той се спъна в една табуретка, господин лейтенант. Шареше из къщата на негова светлост, обаче се спъна и ние го хванахме.
Ламбер изгледа със студена ярост злочестия войник.
— И покрай колко от вас мина, докато тази… табуретка го препъна?
Войникът се стресна, уплашен от допуснатия гаф.
— Не знам, господине. Няколко.
— Предполагаше се, че трябва да наблюдавате всеки възможен вход. Как ще пазите лорд Малоран, ако не сте нащрек?
Войникът зяпна.
— Да пазим негова светлост ли, господине? Мислех, че искаме да хванем него — и той врътна глава към Джон. — Мислех, че затова държим момичето в стаята с вехториите на тавана. Като примамка.
Лицето на Ламбер стана тъмночервено.
— Безмозъчен тъпак!
Драгунът отстъпи назад, уплашен от гнева на своя началник.
— Това са неговите пистолети, господине — побърза да каже войникът, протягайки пистолетите на Джон.
За миг Джон помисли, че Ламбер ще удари войника, но лейтенантът се задоволи да грабне пистолетите от ръцете му и да изфучи.
— Свободен си! И кажи на оня глупак слугата да съобщи на негова светлост, че сме хванали беглеца.
— Да, господине!
Драгунът отдаде чест и изхвърча навън. Двамата войници до вратата останаха неподвижни и нащрек, с буден поглед, явно мъчейки се да не привличат към себе си яростта на лейтенанта.
— Да безпокоим негова светлост? В тоя час на нощта? — Джон се опита да изглежда възмутен. — Очаквате човек с възрастта и достойнството на негова светлост да бъде буден по това време?
— Малоран се интересува от вас.
— Поласкан съм.
— Не бъдете.
— Добре. Имате ли нещо против да ме развържете, за да се чувствам поне удобно?
Устата на Ламбер се сви в гримаса.
— Само ако можех да заменя въжето на ръцете ви с въже около врата.
— Каква неприятна мисъл — отвърна Джон и небрежно приседна на ръба на бюрото.
Адският шум, който предизвика при сгромолясването си нейната кула, бе извънредно задоволяващ за Лизи, но най-много й хареса как успя да цапне драгуна по тила в мига, когато той надникна през вратата, за да види какво става. Ще й обижда бирата, а?
Тя откопча тежкото му вълнено палто и с облекчение го облече. Понамирисваше на немит мъжкар малко повече, отколкото би й харесало, но беше топло, а точно сега топлината й бе най-необходима. Тя завърза войника с шнура от завесата, остави го вътре и заключи стаята. Студът скоро щеше да го свести.
След като помисли за момент, Лизи скри мускета на мъжа под един шкаф, захвърли ключа от стаята с вехтории и взе бастуна. Почувства как кожата й настръхва, когато се зае с тези работи, но това не беше от студ. Можеше да се закълне, че невидими очи я следят в тъмното. Надяваше се само да са призраци, а не драгуни.
Угаси свещта със съжаление. След дългото стоене на тъмно в таванската стая, тя откри, че харесва нейната топла жълта светлина, без значение колко е слаба.
Както бе очаквала, в този край на коридора имаше тясна слугинска стълба, позволяваща слугите да бъдат държани възможно най-настрана от господарите си. Когато Лизи заслиза в тъмното, сърцето й като че ли биеше в ушите.
Всичко, което трябваше да направи, беше да се спусне, от някой прозорец на приземния етаж и да тръгне през тресавищата право към хана. В такава облачна нощ нямаше изгледи да я забележат. Не се решаваше да открадне кон, а и трябваше да предупреди Джон.
Мисълта за Джон, който несъмнено крачеше напред-назад из стаята си, чудейки се какво става с нея и почти полудял от тревоги, само я караше да бърза още повече.
— Кажете, Ламбер, мислил ли сте за бъдещето?
— За бъдещето ли? За моето или за вашето?
— И за двете. — Джон небрежно се помръдна, протегна крака пред себе си и се облегна назад на бюрото. — Мислили ли сте какво би станало, ако се окаже, че аз наистина съм законен наследник на Малоран?
— Вие? Вие сте авантюрист. И самозванец!
— Но ако не съм? — настоя Джон, гледайки го внимателно.