Втора глава
Костенурката
Херцогиня Виоланте Беатрикс де Медичи бе родена в Бавария, родината на модерната вълшебна приказка. Но тя не чу първата си приказка в скута на майка си, а в училищната си стая, като граматично упражнение. Скоро след като Виоланте навърши дванайсет и договорът за брака й с Медичите бе подписан, майка й реши, че трябва да започне да учи езика на бъдещия си дом. И момичето послушно се зае да учи една италианска народна приказка, наречена „Заекът и костенурката“.
Един ден заекът видял покрай него да минава бавно една костенурка и започнал да й се смее и да я подиграва. После й предложил да се надбягват и костенурката се съгласила. Избрали маршрут и поели напред. Заекът се втурнал като стрела и известно време тичал бързо. А после, виждайки, че е изпреварил твърде много костенурката, решил да приседне под едно дърво, за да си почине. Докато си седял спокойно под дървото, неусетно заспал. А костенурката, която не се отказвала лесно, го настигнала и накрая спечелила надбягването.
Така майката на Виоланте я запозна с една вълшебна приказка, която носеше важна поука.
Виоланте Беатрикс от Бавария, вдовица на Фердинандо де Медичи, принцеса на Тоскана и управителка на Сиена, отвори кепенците на своя прозорец. Беше в този град вече десет години, но все така не усещаше стаята си като своя — така, както не усещаше и двореца си като свой. Всъщност херцогският дворец, в който се намираше сега, нейната величествена и обичайна резиденция, все още бе известен на всеки жител на Сиена като Палацо Публико. Древната сграда само идваше да напомни на Виоланте колко младо бе херцогството на Медичите. Напомняше й, че Сиена е била управлявана и векове преди тях и ще продължи да бъде управлявана векове, след като те си заминат. На теория тук управляваше тя — тя беше владетелка, херцогиня, принцеса. Но властта й беше само фасада.
Никой не знаеше, че макар и вече на петдесет, дълбоко в себе си тя си оставаше малкото уплашено момиченце от двора на баща й, което се вцепеняваше от ужас, когато майка й я подканваше да посвири на цитра пред гостите. Никой не подозираше, че дъщерята на Фердинанд Мария — пфалцграф на Бавария, и Аделаида — принцеса на Савой, е срамежлива в компания, обича музиката повече от разговорите и е изпълнена с ужас от говоренето пред хора — ужас, който се опитваше старателно да крие. Никой така и не разбра, че тя бе обичала Фердинандо де Медичи през всеки божи ден от брака им, въпреки че той бе умрял, без да я обикне нито за миг. И никой не се и досещаше за най-голямата й мъка — че тя скърбеше ежедневно за мъртвородените си близнаци, че палеше свещичка на рождения им ден вече деветнайсет лета, и ако някой я попиташе, тя би могла да му каже точно на колко години, месеци, дни и часове биха били те, ако бяха живи. И благодарение на невъзможността й да осигури наследник на великите херцози на Тоскана, боледуващото младо херцогство би могло като нищо да умре подобно на болнаво дете. Тя беше отклонение от нормата тук, временно заемаща някакво място. Древният град търпеливо щеше да я дочака да го освободи от присъствието си.
Виоланте не бе от хората, поддаващи се било на фантазии или на суеверия, но сега не можа да не се замисли за един разговор, който бе провела предишната вечер с главния си съветник — Франческо Мария Конти. Надменният държавник, чието самочувствие произтичаше от факта, че бе братовчед на самия папа, бе пристигнал в покоите й с обезпокоителни новини. Облечен в традиционния си черен фрак и с традиционното си бастунче със сребърна дръжка, той не бе посмял да я погледне в очите, докато й съобщаваше, че двама мъже от квартала на Таралежа са намерили мъртво магаре, метнато на портата Камолия. Тя не бе успяла да схване смисъла на чутото, докато със значителна доза презрение, едва прикрито с любезност, той не бе пояснил, че когато флорентинците обсаждали Сиена през тринайсети век, обичали да хвърлят върху стените мъртви магарета, за да поразят жителите на града с мор и чума. Иначе казано, според Конти това магаре било знак, че Сиена всеки момент ще падне. Виоланте се изпълни със смразяващото чувство, че смъртта на Виченцо Капримулго бе началото на нещо лошо — може би началото на края.
От отворения си прозорец Виоланте видя, че общинските чистачи метат площада и търкат старателно тъмното петно от кръв в ъгъла Сан Мартино. Тя отмести нарочно очи от кръвта и се концентрира върху нещата, които не се бяха променили. Скорците пееха, хладният вечерен въздух ухаеше на свежест, залязващото слънце къпеше в злато площада под двореца. Тя плъзна с наслада очи към златните палати, възправящи се като стражи на старото време, и към деветте разделения на големия площад, излизащи като лъчи от фонтана, които му придаваха характерния вид на раковина. Спомни си, че веднъж, в един от летните дворци на Козимо де Медичи, бе зърнала една картина — картина на жена, надарена с неземна красота, със спускаща се като водопад върху раменете й червена коса, издигаща се гола от огромна раковина, която се носеше по синьото море, а благите ветрове, представени с човешки лица, я тласкаха леко към брега върху една лазурна вълна.