Днес, докато гледаше игрите Палио, които този път бяха завършили така трагично, Виоланте бе зърнала на пейките на Кукумявките една жена — млада и красива, с високо вдигната разкошна черна коса, със стегната на тънкия й кръст червено-черна рокля и с леко розовеещи порцеланови бузи. Издигаща се над морето от флагове и знамена, тя изглеждаше спокойна и умиротворена като самата богиня. Виждайки, че жената е толкова млада и красива — същинска Венера на тази раковина, Виоланте бе почувствала за миг лека завист. Но после, след като я бе видяла да се подпира на коня на загиналия младеж, тя бе осъзнала, че красавицата е годеницата на умрелия, а само едно запитване бе достатъчно, за да й подскаже, че сватбата им е трябвало да се състои днес. Сърцето я бе заболяло за това момиче и тя бе изпитала чувство на вина заради завистта, която си бе позволила, макар и само за миг. Виоланте отлично познаваше празнотата, агонията на загубата, защото тя също бе изгубила любим. Фердинандо… Днес уж не трябваше да мисли за него.
Виоланте се дръпна навътре, в двореца, в хладната си черупка. Скри се. Затвори прозореца и ума си за кръвта навън. Не искаше да знае. Емоциите й бяха изтощени от внезапния спомен за покойния й съпруг и тя усещаше, че не й е останало излишно състрадание, което да дари на друг. Прекоси стаята си и се насочи към огледалото — парижко огледало, което я показваше в цял ръст. Но дори и матираната му антична повърхност, прощаваща голяма част от недостатъците, не й предложи успокоение. Тя видя в него една жена на средна възраст, която не беше дори мъничко хубава — нищо, че разполагаше с най-фините напудрени перуки от Монмартр и носеше рокля от коприна в цвета на лавандулата, изтъкана от хугенотите на лондонския пазар „Спиталфийлдс“. Опипа меката материя, но под последните лъчи на слънцето забеляза, че старческите петна по ръцете й са започнали да надвиват оловната паста, с която тя ги беше намазала преди не повече от час. Грозотата на ръцете й на фона на великолепната коприна я потисна още повече.
Тя носеше виолетово или някой от неговите нюанси през всеки ден от живота си — и то само заради една случайна забележка, подхвърлена от вече покойния й съпруг. Веднъж, в периода на ухажването им, когато все още си правеше труда да бъде мил и любезен, Фердинандо й беше казал, че този цвят й отива много — може би защото виолетовото беше част от самото й име. Това беше просто една духовитост, игра на думи, безсмислен комплимент, който като че ли целеше да възхвали по-скоро неговото остроумие, отколкото нейната красота. Ала беше един от шепата случаи, в които той бе обърнал на нея или на името й поне мъничко внимание. И тя се вкопчи за този комплимент като удавник за сламка, за да изтърпи всичките години на забрава, на изолация, на непреднамерена или преднамерена жестокост пред очите на любовниците му. Виоланте се държеше здраво за този нищожен коментар, поради което се обличаше послушно във виолетово, бледомораво, лавандула или тъмночервено — с безумната надежда, че някой ден той пак ще я забележи.
Тя се държеше за този спомен въпреки начина, по който той се бе подиграл с духа й и с техния брак, и въпреки че само веднъж бяха легнали заедно. И въпреки всичко това, макар и дълго след смъртта му тя продължаваше да носи виолетово.
Обърна се към огледалото, внезапно изпълнена с непоносима умора. Фердинандо. Щом веднъж започнеше да мисли за него, не бе в състояние да спре. Не повика камериерките си, а се отпусна върху завивките на леглото си така, както си беше, в глупавата си виолетова рокля, за да се отдаде на спомените. Фердинандо. Миналото се завърна. Тя започна да се върти в леглото си, но вече не я интересуваше какво прави. Сълзите запечатаха очите й и тя най-накрая заспа.