— Ще освободя Дами.
По лицето му се разля облекчение.
— Но при условие — продължи остро тя, — че пишеш на сестра си Анна Мария Луиза! Тук имаме нужда от войска, а тя разполага с войската на пфалцграфството. Нямаме много време! — Тя знаеше колко много мразеше той сестра си, която го бе оженила за ненавистна жена и го бе пратила в изгнание далече от любимата му Флоренция. Знаеше, но в момента нищо не я интересуваше.
— Тогава ми изпрати писар, скъпа сестро — веднага се опита да се измъкне той.
— Не! Напиши го със собствената си ръка, с твоя личен печат! Всъщност най-добре свали гербовия си пръстен и го изпрати заедно с писмото!
С треперещи пластове тлъстини под брадичката си Джан Гастоне започна да върти пръстена на Медичите върху подобния си на наденица пръст и да стене:
— Ама, сестро, не съм сигурен, че ще мога да го извадя!
Виоланте се подпря с две ръце върху писалището, приведе се към него и с категоричност, непозната и за самата нея, отсече:
— Ще излезе, ако ще и да се наложи да отрежем пръста ти!
С готовото писмо в ръка Виоланте слезе на двора, за да намери най-бързия си вестоносец. Докато минаваше през Залата на Деветимата, на стенописа за доброто управление отново видя дамата, която държеше пясъчния часовник — пясъците на времето изтичаха между пръстите й. Виоланте ускори крачка. Трябваше да побърза — игрите Палио се провеждаха утре, а Флоренция беше на няколко часа езда оттук.
Сред сенките на двора, където бе посрещнала преди време своя девер, тя повика коняря си. Заръча на стареца, който беше жител на квартала на Дракона, да открие най-бързия кон в града, който трябва да отнесе едно спешно съобщение до Флоренция. Докато говореше, се сети за Берио — огромния дорест жребец, който бе спечелил юлското Палио, и попита за него. Знаеше, че този звезден кон не присъстваше на тегленето на жребия, което означаваше, че нямаше да бъде необходим за утрешната надпревара. Но старият коняр й обясни, че скоро след юлското Палио Берио бил изчезнал и оттогава насам никой не го бил виждал.
Виоланте се оклюма. Все пак даде заповедите си и се качи в своята стая. Загледа се през прозорците си към квартала на Кулата. Гражданите му вече украсяваха улиците с флаговете си в синьо и бургундовочервено. А някъде там Рикардо живееше с човек, който не му беше истински баща. Прецени, че е била права да скрие признанието на Дами от Джан Гастоне. Ако деверът й разбереше за съществуването на сина й, животът на младежа нямаше да струва и петак. От Флоренция бяха пристигнали новини, че старият Велик херцог Козимо е все така тежко болен и краят му се очаква всеки момент. И Джан Гастоне вече се намираше само на една ръка разстояние от своя мечтан трон.
Виоланте сграбчи здраво перваза на прозореца, докато кокалчетата на пръстите й не побеляха. Идваше й да пищи и да плаче, да се смее и да разкъса дрехите си, да се втурне надолу към контрада на Торе, и ако трябва, да изчака в конюшните завръщането на Рикардо и Леокорно. Легна, но не можа да заспи — тялото й гореше, сърцето й препускаше. Знаеше, че утре ще се срещне очи в очи със сина си.
И тази нощ, за първи път от двайсет години насам, тя не сънува близнаците. Но тъй като беше будна, непрекъснато мислеше за тях. Прехвърляше отново и отново в съзнанието си кратките часове, прекарани с тях. Толкова ярко си спомняше разликата между тях — момченцето, което сучеше много силно и другото, по-кроткото, което просто се гушеше в нея. Кое ли от тях е Рикардо? Спомни си също така, че децата бяха получили и имена в пародията на кръщене и погребение, дирижирана от Джан Гастоне — празни имена за празни ковчези. Спомняше си как Фердинандо бе приседнал на леглото й и й бе казал как са били кръстени децата.
И на зазоряване, докато светлината бавно изпълваше небето, тя се зачуди с кого ли от двамата близнаци ще се срещне — с Гастоне или с Козимо. Но тъй като нямаше сили да приеме факта, че синът й би могъл да споделя едно и също име с човека, който е искал смъртта му, тя реши, че оживелият й син е Козимо де Медичи. А това беше много добра поличба — Козимо би могъл да върне славата на династията Медичи, величието й от дните на първия Козимо Велики, който е управлявал Флоренция в най-златните й години.
Виоланте стисна здраво очи, мечтаейки си поне малко да поспи. Надяваше се Рикардо Бруни да е прекарал нощта добре, защото онова, което тя щеше да му каже днес, щеше да промени завинаги неговия свят, както и всички бъдещи дни на Козимо Фердинандо де Медичи.