В шест сутринта в деня на Палио Рикардо Бруни вече бе станал и решеше Леокорно. Реса го дотогава, докато белият кон не заблестя. Днес той щеше да бъде благословен в църквата на Кулата, а след това щеше да вземе участие в надпреварата на живота си.
Рикардо прокара пръсти през стегнатата си яка. Слънцето вече прежуряше над главата му и от камъните се надигаше мараня. Той бе облечен в одеждите на фантино — в бургундовото и синьото на контрада Торе, с кърпичката със слона и замъка на врата си. Каквото и да се случи днес, най-малкото пак щеше да може да види Пиа. Беше изпънат като струна от нерви и непрекъснато оправяше нещо по седлото и сбруята на Леокорно, макар да нямаха никаква нужда. В знак на съчувствие жребецът помръдваше ухо и непрекъснато повдигаше крак и отново го сваляше. Затова и двамата изпитаха облекчение, когато в двора се появи Зебрата.
— Подранил си — промърмори безцеремонно Рикардо. Бяха се договорили Зебрата да води коня до църквата на Кулата за неговата благословия. Само за този ден момчето не бе в състояние да скрие пристрастието си към Рикардо и към квартала на Кулата.
Градският вестоносец се огледа и кимна съзаклятнически по посока на конюшните:
— Вътре!
Изпълнен с любопитство, Рикардо пусна юздите на Леокорно и тръгна след Зебрата към хладния, ухаещ на сено сумрак на конюшните. Не по-малко любопитен, Леокорно пъхна глава в отвора на вратата, за да ги слуша.
Зебрата скочи на една купа сено, облиза устни и започна:
— Вчера бях на конския панаир в Асчано и говорих с Боли. Нали се сещаш — търговеца на коне?
— Много добре знам кой е — махна нетърпеливо с ръка Рикардо. — Е, чувал ли е за Леокорно?
— Да е чувал ли? — изсмя се момчето. — Че нали тъкмо той го е продал на Фаустино! Както става ясно, всички търговци на коне знаят за него и никой не смее да го пипне. Боли го спечелил на игра на карти със свои колеги.
— Спечелил го е на карти? — изгледа го заинтригуван Рикардо.
Зебрата поклати бавно глава и промърмори:
— По-точно е изгубил и затова е трябвало да го вземе.
Рикардо се загледа в красивата бяла глава на Леокорно, надничаща през дупката. Жребецът непрекъснато пръхтеше и леко цвилеше, сякаш искаше и той да се включи в разговора.
— Защо?
Зебрата сниши глас, сякаш конят наистина ги разбираше, и прошепна:
— Защото е убиец! През последните шест месеца е убил трима души!
Рикардо се ококори шокирано.
— Сигурен ли си?
— Разбира се — кимна детето. — Боли сам ми го каза. „О, да, Еднорога!“ Така рече. И всеки път, когато изричаше името му, се прекръстваше.
Рикардо се прокашля, после също сниши глас и попита:
— И как по-точно ги е убил?
— Двама от тях хвърлил от гърба си. Третият го смазал в стена.
— Но защо? Той има добра кръвна линия, вижда се от само себе си! — извика Рикардо и се загледа в благородния профил на жребеца, който се очертаваше в сумрака.
— Вярно е — съгласи се Зебрата и също погледна към коня. — Чистокръвен липицанер, дошъл от Стирия чрез Испанската школа по езда. Точно както каза и баща ти. Обучаван е за испанската армия и е станал генералски кон. Но участвал в някаква битка, където станало нещо с главата му. Говори се, че буквално стъпил с крака върху някакво оръдие, което го оглушило. А после хвърлил генерала си и го убил — някакъв тип на име Алварес и Леон. И оттогава насам отказва да търпи, когото и да било на гърба си.
Алварес и Леон. Рикардо се вцепени. Спомняше си отлично генерала с неговата мародерстваща войска и техните факли. Значи Леокорно е бил в Милацо, също като него, и е видял онова, което бе видял и той.
— А после? — подкани детето.
— Боли го задържал. Продавал го, после конят убивал ездача си и семейството му го връщало. Не искали да гледат коня, за да им напомня, не си искали и парите. Понесли се слухове, че бил обладан от дявола. — Тук Зебрата надлежно се прекръсти.
Докато гледаше в очите на своя Леокорно, Рикардо разбра, че конят не е обладан от дявола. Просто е бил на война и знаеше, че не демоните, а човеците създаваха този конкретен ад на земята. Но предпочете да замълчи.
Зебрата продължи:
— Боли го продал три пъти и имало три смъртни случая. Тогава Боли решил, че този кон е истинска златна мина, че може да си го продава отново и отново. А после последното семейство — на човека, който бил смазан в стената, се оказали доста по-жестоки и казали на Боли, че трябва да убие коня. Но по това време търговецът вече имал още един купувач.