Нело поведе коня си към изпълнения с миризма на тамян мрак на църквата, сподирян от чаткането на наскоро подкованите му копита върху мрамора. Когато вратите зад него се затвориха, очите на Пиа се настроиха бързо към светлината на хилядите свещи и тя огледа бързо изпълнените с черно и жълто пейки около себе си. Възгласите и потропването на крака я оглушиха — истински шок за нея след дните, прекарани в самотата на тъмницата. Когато стигна до олтара, Нело подаде сбруята на свещеника и седна на първата редица пейки до Пиа. Тя веднага усети до себе си бедрото му, втвърдено от ездата, и се насили да не помръдва.
Изслуша молитвите в агонията на нетърпението. Искаше й се състезанието вече да е започнало. Не беше в състояние да издържи часовете между сега и седем вечерта. Нямаше търпение да зърне отново Рикардо. През последната нощ почти не беше спала, свита в ъгъла на килията си. Каквото и да станеше, днес поне щеше да види Рикардо, а дотогава беше истински врящ котел от емоции.
И сега, в църквата, тя седеше точно зад грубия черен хълбок на коня на Нело, който бе неподвижен и търпелив, изчаквайки благословията си, сякаш знаеше процедурата. От нямане какво да прави, тя плъзна очи по задницата на коня, чакайки, подобно на цялото паство, конят да пусне изпражненията си — особено добра поличба. Погледът й слезе към левия му крак, точно под коляното, за да провери раната, която конят бе получил, когато прескочи стената на замъка. Когато бе ходила до конюшните, за да погали кобилата си, жребецът бе изключително мил с нея и й бе позволил да погали грубия му гръб. Пиа проточи врат. Раната бе зараснала добре и космите му бяха започнали отново да израстват. Пиа се вторачи още по-внимателно и изведнъж дъхът й замря.
Космите, които израстваха върху белия белег, бяха в червеникавокафяв цвят, който контрастираше ярко спрямо черния фон около тях.
Този кон беше дорест.
Сърцето й се разтуптя и в главата й закръжиха образи подобно на ято скорци. Нело, чиято черна коса беше боядисана в черно от нейните ръце. Малкото шишенце с боя от квартала на Гъската, същият, който беше и центърът на гилдията на бояджиите. И грубата черна козина на коня, която отказваше да се заглади, независимо от грижите, които се полагаха за него. Гривата и опашката бяха подстригани грубо, за да го направят да изглежда различно.
Сякаш в някакъв сън, Пиа се изправи, докато свещеникът благославяше животното. Пое едното му ухо в събраните си длани, както бе видяла да прави Рикардо, и прошепна:
— Берио?
Най-бързият кон на Тоскана й отговори с тихо изцвилване, тръсна веднъж глава и започна да гризе ухото й, точно както я бе поздравил, когато го бе посрещнала край смъртоносния ъгъл Сан Мартино на миналото Палио, непосредствено след смъртта на Виченцо. После тя постави ръка върху бялата звезда на челото на Берио. И тя наистина си беше там — някога бяла, а сега станала сива. Бидейки по-светла от червеникавокафявото на всеки дорест кон, бялата козина доста по-трудно ставаше чисто черна.
Нело й хвърли съмнителен поглед. Тя веднага дръпна ръката си и рече:
— За късмет! — И го дари с най-хубавата си усмивка с трапчинките.
Той кимна веднъж и се обърна, за да изведе коня навън, като се опитваше да избяга от пръските светена вода, които паството хвърляше върху тях чрез клончетата мирта. В старанието си да събере фрагментите от разбитите си мисли Пиа почти долови колективната воля на хората от квартала на Орлите. Погледна към Нело, за да провери как му се отразява всичко това. Той изглеждаше доволен, но като цяло безстрастен. Един по-набожен човек би могъл да почувства на това място тежестта на колективните очаквания, стоварвани върху него — подобно на Христос, посрещнат от народа при влизането си в Йерусалим. Обаче Нело не беше Месия, а това, което водеше, не беше магаре.
Това беше Берио.
Пиа огледа тълпата в търсене на дребната фигурка в черно и бяло, която й трябваше. Когато го забеляза, тя се втурна веднага към него, преди нейната надзирателка да се появи.
— Моля те, веднага върви и кажи на синьор Бруни, че конят на Нело е Берио!
Момчето се ококори. Тя плесна нетърпеливо с ръце и извика:
— Берио, да! Върви, бързо!
Зебрата се насочи автоматично към квартала на Кулата и точно в този момент Пиа усети как пръстите на Николета се свиват около горната част на ръката й.
А в квартала на Кулата Виоланте чакаше Рикардо пред църквата. Тя бе единствената мълчалива и неподвижна фигура сред възторжената тълпа. Изчака благословията да свърши, изпълнена с нетърпение да съобщи на Рикардо онова, което трябваше да му съобщи. По някаква си негова причина той бе задържал коня вътре, докато тълпата не се разпръсна — вместо да поведе своята контрада навън, както диктуваше традицията. Рикардо я видя да стои и да го чака и нещо в очите й сигурно му бе проговорило, защото той веднага подаде юздите на Доменико и се насочи към нея. Тя го върна обратно в празната църква и го поведе да седне на първата пейка, точно под олтара. Това място й се струваше като че ли най-подходящото. Спомни си за дните и часовете, които бе прекарвала пред иконата на Мадоната, затвори очи и изрече: